Теории за полета - Страница 9


К оглавлению

9

Маделин пусна бронежилетката на земята, прегърна го, притисна го към гърдите си и го държа така дълго време, макар че сигурно я болеше.

- Благодаря ти - каза тя.

Петрович чуваше биенето на сърцето й, силно и ритмично.

- Няма проблем - промърмори той.


4.


Тя спеше в леглото, а Петрович седеше пред екрана, нахлузил сензорна ръкавица, с която да мести образите върху него. Гребенът на новинарската вълна беше достигнал Източна Азия, където китайските технократи в техните стъклени кули и живеещите в юрти монголски пастири на якове закусваха на фона на триумфалния му вик.

Отново усети вибрирането на телефона върху бедрото си - и този път нямаше как да е Мади. Той го извади от джоба си и отегчено натисна бутона.

- Вече никой ли не пише имейли?

- Поздравления, Петрович. - Последва кратка пауза. - Мисля, че чувам как пукат тапите на шампанското.

- Ако си мислиш, че можеш да ме използваш да те вмъкна на партито, значи изобщо не ме познаваш.

Хари Чейн се прокашля шумно.

- Значи си се скрил в бункера си в Клапам А и чакаш да отмине бурята. Може би трябваше да си избереш по-спокойна кариера.

- По-спокойна? - Петрович вдигна босия си крак и го качи на бюрото. - По-спокойна от физиката на високите енергии? Да, напоследък всички сме се превърнали в ёбаные знаменитости. Защо ми се обаждаш?

- Освен да те похваля за добре свършената работа? Как е Маделин?

Петрович погледна към отражението й в екрана - издължената извивка на гърба й и сенките, образувани под талията ?.

- Добре е. Леко шокирана. - Не му каза за майка й.

- Виж, Петрович, трябва да поговорим. Не по телефона.

- За... ?

- Наистина не е разговор за телефона. Ще дойда при теб. След половин час до четирийсет минути.

- Не искам да я оставям сама, но и теб не те искам в домика. Знаеш ли къде се намира „При Уонг"?

Петрович чу звуците на почукващ по екрана стилус.

- Вече знам - отвърна Чейн. - След половин час? Моля те?

- Ти черпиш.

- Винаги го правя. - Връзката прекъсна.

Петрович прибра телефона обратно в джоба си и се извърна в стола си. Маделин лежеше неподвижно, ако не се смята лекото повдигане и спадане на гръдния й кош. Косата й се беше разпиляла по възглавницата. Чаршафът покриваше хълбоците ?. Бледата й кожа беше съвършена, без никакви белези или петънца.

Тя беше същинско чудо на природата и се намираше в неговото легло. Той потрепери, макар да не му беше студено.

Ботушите му бяха оставени до вратата, а шинелът му висеше на закачалката. Облече се колкото се може по-тихо, но после осъзна, че, така или иначе, трябва да я събуди. Целуна я по рамото и я изчака да се размърда.

- Здрасти - каза й той.

- Ти си здрасти. Колко е часът?

- Осем и половина. Вечерта.

Големите й сънени очи се присвиха.

- Излизаш ли?

- Отивам при Уонг. Хари Чейн се обади. Каза, че е... - Той сви рамене. - Не ми обясни за какво става въп-рос, но дори само това ми е достатъчно, за да се притесня.

- Добре. - Клепачите й леко се спуснаха и миг след това тя отново спеше дълбоко.

Той отдели няколко минути, за да огледа натъртванията по ребрата ?, които бяха започнали да придобиват жълтеникаво-пурпурни оттенъци; синините стигаха чак до гърдите ?, които изглеждаха също толкова великолепно, колкото и сутринта.

Щеше да се нуждае от доста по-силно обезболяващо от жалкото шишенце, което й бяха връчили в болницата.

Петрович се извърна с неохота и разтвори лежащата на пода войнишка мешка. Маделин беше опаковала методично всеки предмет в отделна торбичка с цип. Той разрови флаконите със сълзотворен газ, прибраните в калъфи ножове, електрошоковия пистолет и мунициите за ческата(вид чешки пистолет по името на фабриката Чешка Збройовка). Взе пистолета и си подбра няколко патрона, които бяха толкова малки, че приличаха на детски играчки. След като приключи, отново подреди всичко вътре.

Навлече бързо шинела, пусна пистолета в джоба си и докато отключваше вратата, погледна назад през рамо. Когато се върнеше, тя все още щеше да е в леглото, което беше достатъчна причина да не се бави много.

Когато отвори вратата на кафенето с ритник, Уонг го изгледа намръщено.

- Здрасти. Защо не използваш бравата като всички останали? - оплака се той, но вече наливаше в чашата му гъста струйка черно кафе.

Петрович затвори вратата с крак, оставяйки навън мъглата и тъмнината.

- Защото не съм като всички останали. Там, откъдето идвам, вратата отваря човека.

- В това няма никакъв смисъл. Казваш го така, сякаш трябва да означава нещо, а всъщност са пълни глупости.

- Няма значение. - Докато оглеждаше клиентите на кафенето, Петрович пъхна ръце в джобовете си и почувства тежестта на пистолета. - Спокойно ли е?

- Никой не е идвал и не е стрелял. Поне не днес. - Уонг плъзна чашата с кафе по барплота. - Аз черпя.

Петрович бе излязъл без кредит чип и нямаше дори дребни монети в джоба си, така че му оставаше единствено да приеме почерпката.

- Благодаря. Защо?

- Вече си голям човек. Което за пореден път показва, че курабийките с късметчета познават. - Лицето му се изкриви в неприятна усмивка. - Правил съм секс с университетските майки на Станфорд!

Петрович го погледна над очилата.

- Така ли са го превели? Предпочитам моя вариант. - Клатейки глава, той отиде и седна в дъното на залата, където продължи да ближе кафето, докато Чейн не нахълта през вратата.

- Здрасти - започна Уонг.

- Той е с мен - извика Петрович.

Чейн се огледа с присвити очи и най-накрая забеляза собственика на гласа. Опипа палтото си, намери портфейла и не обърна внимание на това, че Уонг му взе два пъти пари за едно и също питие. Отиде при Петрович, остави небрежно кафето на масата и се тръсна на стола срещу него.

9