Теории за полета - Страница 8

Петрович я притисна към себе си. Известно време двамата просто седяха безмълвно.

- Има едно стихотворение - каза той. - За родителите ти, как те...

- Знам го.

- Значи е вярно. Наистина са такива. - Петрович протегна напред ръката си и огледа халката на пръста си. - Може би постъпихме добре, като не я поканихме на сватбата.

Тя изсумтя.

- Ти си един много лош човек.

- Най-лошият. Хайде, бабочка, да се връщаме в слънчевия Клапам.

Маделин се освободи от ръцете му и взе мократа си бронежилетка. Петрович хвана шлема й за каишката и го вдигна, залюлявайки го. Маделин усети как той я гледа.

- Ще се оправя - рече тя. - Просто... нали се сещаш.

- Да. - Той отвори вратата с крак и я задържа за Маделин, която мина през нея, превивайки се. - Това трябва аз да го нося.

- Носенето е лесна работа, стига изобщо да ставаше за носене. Ще я оставя до входната врата. ИВМ ще си я приберат, ако решат, че може да се използва, или просто ще я изхвърлят на боклука.

Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха по дългия коридор, водещ към регистратурата.

- Познаваш ли един тип на име Андерссън? - попита Петрович, докато минаваха покрай нащърбената врата.

- Ян Андерссън? Наскоро го прехвърлиха при нас. Висок, норвежец.

- Да, същият. Бива ли го?

- Дойде в болницата заедно с мен. Спънал се в нещо и си наранил коляното. Биха му някаква инжекция и го пратиха да си ходи. - Маделин го погледна въпросително. - Но ти не ме питаше точно за това, нали?

Не. Нахвърли ми се точно тук, на това място.

- Какво? В болницата?

- Курсовете по самозащита си оправдаха парите. - Той сви рамене, но тя се спря, принуждавайки го също да спре.

- Сам? Какво си направил?

- Очевидно просто съм си седял на задника зад бюрото, докато жена ми е отишла да се бие с варварите. Това явно го обижда. И затова се опита да ме блъсне в стената.

Тя не знаеше как да реагира и какво да отговори на това, затова Петрович подхвана нишката на разговора.

- Досега не си споменавала името му, затова просто ми стана чудно какво толкова го интересува разпределението на домашните ни задължения.

- Той... какво? - Двете думи бяха произнесени раздразнено и с пауза между тях.

- И аз така реших. Да го оставя ти да се разправяш с него?

- Как... се... осмелява...

- Мади, много хора ще решат, че след като вече не си монахиня, могат да се намърдат в леглото ти.

- Но аз... съм омъжена!

- Сигурно ще стигнат до извода, че аз не съм кой знае каква конкуренция.

- Петрович отново сви рамене. - Ще се наложи да свикваш с вниманието им. И на мен ще ми се наложи да свиквам с него. Ще се справим.

Лицето й, доскоро пребледняло от болка и умора, сега пламтеше от гняв.

- Как може да си толкова спокоен? Как можеш да се отнасяш с такова равнодушие към това?

- Защото за четирите месеца, откакто сме женени, ти не си погрозняла. Знам, че страдаш от комплекси за външния си вид, но когато вървиш по улицата, сума ти глави се обръщат след теб - и то не защото хората те мис-лят за изрод. Знам, че когато ме видят до теб, те си казват „какво, на хуй, прави пидорас като този с жена като нея?". И... - Той извърна поглед встрани. - Всяка сутрин, когато се събудя, самият аз се чудя същото нещо.

Напрегнатите рамене на Маделин бавно се отпуснаха.

- Сам... - започна тя, но нещо отвлече вниманието ?. Петрович се огледа и забеляза техничката от одеве.

- Какво? - попита я той.

- Мога ли... - изрече тя колебливо, местейки погледа си от него към

Маделин и обратно. - Мога ли да получа автограф? - Тя протегна ръцете си, които досега бе държала зад гърба. В едната държеше химикал, а в другата - тетрадка със спирала.

Петрович погледна с досада към тавана.

- Много подходящ момент избра! - каза той, но бързо омекна, взе химикалката и със замах написа името си напреки на страницата. Добави нулевия потенциал на Шрьодингер и усмихнато личице. Техничката едва не му се поклони, преди да хукне обратно по коридора, притиснала тетрадката към гърдите си така, сякаш е безценна награда.

- Сам?

Той вдигна шлема й пред гърдите си и притисна пръстите към студената му керамична повърхност.

- Нищо важно.

- Кое не е важно?

Той пое отново към изхода, принуждавайки я да тръгне подире му. Тя пак повтори въпроса си.

- Не исках да го споменавам все още. Нали се сещаш - да бе, голяма работа, че отдавна изгубената ти майка се е опитала да те убие? Не ми пука колко си разстроена, защото днес изработих гравитацията. - Той отново си намести очилата и сви устни. - Не съм такъв човек. Вече не съм.

По телевизора във фоайето продължаваха да текат новините. Събитието вече беше достигнало до Флорида и Париж и навсякъде предаването беше почти едно и също. В едната половина на екрана се въртеше заснетото от телефона. В другата половина някакъв учен, когото Петрович познаваше бегло, говореше въодушевено за това как бъдещето се е променило необратимо.

Маделин се появи след него и едва не се препъна, когато видя как съпругът й показва пред целия свят какво е мнението му за Станфордския университет.

- Това си ти.

Той се върна при нея, хвана я за ръката и я изведе навън.

- Всеки ден ме виждаш.

Тя се опита да се върне обратно във фоайето.

- Даваха те по новините.

- Да. И след дванайсет часа всички вече ще са ме забравили.

- Но тогава не трябва ли да бъдеш, знам ли, някъде другаде? - Тя погледна през рамо към бързосменящите се кадри. - Успял си. Получило се е.

- Ти ми се обади. Аз дойдох. - Петрович стисна зъби и се насили да се успокои. - Мисля, че се бяхме договорили. С каквото и да се занимаваме, ако някой от нас има нужда от другия, той зарязва всичко и пристига. Без въпроси, без „малко съм зает в момента". Така си обещах-ме. Или не съм го разбрал правилно? Ще ми се да знам отсега, вместо да го открия по-късно.