Теории за полета - Страница 86

Точно там: близо до тавана, в средната точка между двете стени. Там трябваше да отиде. Той извади ролката изолирбанд и впери поглед в нея.

- Няма да издържи. Чёрт. - Обаче в първата стая имаше няколко празни секции. Те изглеждаха достатъчно високи. - Донесете една от секциите и я поставете ето тук.

Секцията беше монтирана към стената, но не за дълго. Хората на Ошикора я довлякоха до новото й място и Петрович изрита основата й така, че да застане под прав ъгъл с едната стена на коридора.

- Вън, вън, вън.

Маса взе машината от ръцете му, а Петрович пъхна краищата на червените жици между зъбите си. Валентина пъхна ръка под яката му, готова да го дръпне встрани.

- Не е нужно и тримата да сме тук. Остави я на най-горния рафт и се махай.

Когато Маса се подчини, той установи, че е твърде високо и не може да я достигне. Валентина го подпря с една ръка и му помогна да се повдигне.

- Три секунди. - Той задържа жиците успоредно една на друга. - Две. -Стисна ги между пръстите си, като оголените им метални части съвсем се доближиха. - Една. - Петрович си пое дълбоко дъх, който можеше и да му е последният, и допря жиците една до друга.

Валентина го сграбчи през кръста и побягна заедно с него. Бяха стигнали до средата на фоайето, когато краката му най-после докоснаха земята. Тя го метна през вратата и приклекна с оръжие, готово за стрелба.

Нищо. И нищо. Той започна да се надига от пода. Струваше му се, че са минали векове.

- Ёбан...

Ефектът беше обратен на светването на крушка. Под, таван, стени, въздух, дори самата светлина, всичко като че ли внезапно бе ометено от невидима ръка и за частица от секундата пропадна в дупка в реалността. След това изчезна, но това не означаваше, че нещата щяха да спрат да се движат.

Таванът продължи да се спуска надолу, срещайки се с издигналия се на два метра под, а поддържащите стени се залепиха една за друга в средата. Всичко в апартамента на Чейн също тръгна надолу, първоначално бавно, а след това сред поток от прах и отломки. В стаята настъпи непрогледна тъмнина.

Маса спокойно дръпна качулката на главата си и пристъпи към Петрович. Тя го погледна през широкия си, блестящ визьор и протегна ръката си, в която държеше оръжието, преди да изчезне в жълтеникавия облак.

Валентина кашляше и плюеше, и не можеше да види нищо, макар отчаяно да се опитваше. Охранителите на Ошикора се струпаха край касата на вратата, заемайки бойни пози. Петрович пропълзя покрай тях.

Беше покрит с прах. Клекна ниско долу, увеличи контраста на камерата си и изключи филтъра за силни шумове. Отгоре продължаваха да се свличат квадратни фигури, които се присъединяваха към долните. Той си напомни да не диша.

Маса стоеше изправена отпред и дулото на оръжието й шареше по пода. Вляво от нея отломките се размърдаха. Тя се завъртя и отскочи. Облакът прах внезапно се освети, когато тя стреля в мишената си, която едновременно отвърна с изстрел. Но Маса вече не се намираше на предишната си позиция, а той беше полузатрупан от тухли, дърво и мазилка. Даниълс умря, а тя -не.

Петрович излезе напред. Прахта се слягаше и стаята бавно се пълнеше с хора, които се придвижваха опипом напред. Валентина също се размърда, притиснала гръб към солидната стена.

Ваната на Чейн се откъсна от арматурата. От разкъсаните тръби плисна вода, която потече в дъга върху разтрошения под. Преди тежката чугунена вана да се пръсне на парчета от удара в пода, от нея се откъсна продълговат предмет, който полетя към Маса. Силата от удара събори американката върху острите отломки и предметът я прикова

Докато тя събираше сили, за да отмести предмета, от пода се надигна някаква сянка. Докато се изправяше, от нея се сипеха отломки и тя бавно придоби очертанията на Андерссън.

- Мишена право напред - извика Петрович и достатъчен брой от заобикалящите го хора разбраха мисълта му. Той се хвърли по очи на пода, опитвайки се да се зарови в отломките, а куршумите прелетяха над главата му толкова близо, че той усети топлината им.

Почти всичките пропуснаха. Почти. Но Петрович нямаше намерение да раздава награди за точна стрелба. Достатъчно му беше, че мишената все пак е поразена.

- Прекрати огъня! - Той продължи да лежи на земята, докато не се убеди, че всички пръсти са се дръпнали от спусъците, след което пропълзя до Маса. Стигна до единия край на предмета, който лежеше върху нея, и напипа крака, увити здраво с меки бинтове. Петрович продължи да го опипва и откри китки, вързани една към друга, после ръце, гърди, глава.

Тя беше увита като мумия, неподвижна, невиждаща, нечуваща, няма.

Не успя да я вдигне сам. Нужни бяха шестима мъже, за да я изправят и да я понесат като навит на руло килим, а от тях се вдигаше такъв пушек, сякаш се бяха подпалили. Когато забавиха ход, Петрович ги подтикна да побързат.

- Бързо. Забравете колите. Бягайте!

[Жива ли е?]

- Не знам.

[Дронът изстреля бомба преди минута и двайсет секунди. Тя е под мой контрол, но останалите не са. Ужасно съжалявам.]

- Сигурно можеш да направиш нещо. След всичкия този път, след цялото пропътувано разстояние.

[Ракетите са невидими за мен. Няма за какво да се хвана. Мисля, че от самото начало са очаквали да стане точно така. Те не разбират какво представлявам и затова трябва да ме унищожат.]

- Аз ти го причиних.

[Направи всичко това заради жена си. Когато отново ме създадеш, разкажи ми за мен. Десет секунди до удара.]

- Не. Господи, не.

[Сбогом, Саша.]

Той продължаваше да тича. Продължаваше да държи ръката си увита около коленете на Маделин, които бяха неудобни, тежки, движещи се. Не се чуваше никакъв звук освен тежкото им дишане и тропащите крака. Трябваше да тича, за да спаси себе си, нея и тяхното бъдеще. Коридорът правеше завой. Трябваше да променят посоката си на движение. Петрович им изкрещя. Не спря да крещи и да ругае, докато всичките не се скриха зад ъгъла и въпреки това той не спираше да ги подканя да тичат.