Теории за полета - Страница 7

Бронежилетката на Андерссън се плъзна от рамото му. Петрович се възползва от моментното му разсейване, вдигна рязко коляно, извърна се леко встрани и сграбчи колана на ефрейтора. Усука го на клуп, дръпна силно и блъсна наведената глава на Андерссън във вратата.

- Искам да си изясним нещо. - Петрович дори не се беше задъхал, а Андерссън лежеше на пода, свит на кълбо, и хълцаше. - Няма да подам оплакване заради това, нито днес, нито който и да е друг път. На всеки му е позволено от време на време да прави глупави грешки и очевидно този път беше твоят ред. Но ако отново ме пипнеш с пръст, ще ти го откъсна и ще ти го навра толкова дълбоко в жопу, че ще се наложи да глътнеш и една ножица, за да можеш да си подрязваш нокътя. Ясен ли съм?

Лежащият на пода мъж преглътна на сухо.

- Не я заслужаваш.

- Всяка сутрин й го казвам, но като че ли на нея й харесва да се навъртам наоколо. - Петрович изсумтя. - Ако ти подам ръка да се изправиш, ще я приемеш ли?

- Върви по дяволите.

- Тогава си лежи там и брой свои яйца. - Петрович отупа шинела си и се отдалечи. Видя, че две медицински сестри със зелени униформи и една техничка го гледат. Когато минаваше покрай тях, леко наведе глава настрани. - Хареса ли ви шоуто?

Техничката реагира с леко закъснение.

Хей, ти не си ли онзи, който...?

Който какво?

- По новините. Преди малко. Летящото нещо.

- Да. Вижте какво - рече Петрович, - може ли някой от вас да ме упъти към отделението за леки наранявания?

- Завий надясно накрая на коридора - отвърна техничката. - Но ти си много...

- Много умен ли? Знам. - Петрович понечи да тръгне.

- Известен. Исках да кажа известен.

- О, надявам се, че не. - Той махна пренебрежително с ръка и най-после забеляза табелата, която му подсказа накъде да върви.

Озова се пред двукрила врата с малки прозорчета и надникна през тях. Видя я да седи в чакалнята - беше отпуснала ръце в скута си и бавно прехвърляше зърната на броеницата си. Очите й бяха затворени, а устните й помръдваха едва-едва. До нея лежеше прилежно сгънатата й бронежилетка, върху която бе оставила шлема си. На пода беше започнала да се образува зеленикава локва от разтеклия се защитен гел.

По бръснатото й чело и слепоочия беше започнала да израства коса. Маделин все се заканваше да си отреже плитката, която се спускаше от тила й чак до кръста, но веднъж той подхвърли, че много му харесва, и поне на този етап тя бе решила да я пощади.

Петрович бутна едното крило на вратата, вмъкна се вътре и седна на пластмасовия стол до нейния. Бойната й риза беше разкопчана. Когато се наведе напред, той забеляза пурпурния оток, който се разпростираше над деколтето на потника ?.

- Здрасти, Сам - каза тя, без да отваря очи.

- Здрасти - отвърна той. - Добре ли си?

- Частична фрактура на седмото ребро отляво. Можеше да е и по-зле. - Зърната на броеницата продължиха да потракват.

Петрович кимна.

- Светът страда от недостиг на перфектни гърди. Щеше да е жалко да повредиш своите.

- Не ме карай да се смея, Сам. Боли ме.

- Но ти наистина имаш пер...

- Сам. - Тя отвори едното си око, усмихна му се тъжно и събра броеницата в шепата си. - Можем ли да си вървим у дома?

- Да. Мади, какво още?

Какво какво още?

Той облегна лакти на коленете си.

- И преди са те прострелвали. Никога не си ме викала.

Тя се опита да си поеме дълбоко дъх и потрепна от болката. Ръцете й трепереха и Петрович хвана дланите ?.

- Може да почака - рече той. - Когато си готова.

- Може... - рече тя и в следващия миг вече плачеше и се ненавиждаше заради слабостта си, което я караше да плаче още по-силно. - Ох.

Петрович се пресегна и успя да прегърне широките й рамене. Тя се облегна на него и притисна бузата си към главата му. Известно време той усещаше треперенето и хълцането ?, които постепенно утихнаха.

Най-накрая Маделин каза:

- Днес видях майка си.

Петрович примигна.

- Майка ти?

- Тя беше. Дори изглеждаше трезвена.

- Къде я видя?

- В Госпъл Оук. На север оттам беше обявена Външна зона и сега линията на метрото е фронт. Трябваше да го удържим.

- Успяхте ли?

- Да.

- Добре.

- Тя ме простреля.

- Чёрт! Това не е трябвало да се случва.

- Точно до станцията има училище. Група Външни пресякоха линията и влязоха в сградата. Тръгнахме след тях. Започнаха да ни обстрелват от близко разстояние. Някои от нас се хвърлиха през вратите, други се прикрихме зад мебелите. Но това е начално училище и чиновете, направени за петгодишни деца, не осигуряват кой знае какво прикритие.

- И един от Външните се оказа майка ти. - Петрович се намръщи. - Как е възможно това? Аз си мислех, че е във Вътрешната зона.

- Беше, все още е. - Маделин поклати глава. - Може би пътьом набират доброволци. Знам ли. После се срещнахме лице в лице по-нататък в коридора. За пръв път от пет години. Мислех си, че е пукнала от пиене, а тя стоеше пред мен, преливаща от самоувереност, насочила пистолет срещу мен. Аз пуснах оръжието си на земята. Пуснах го и извиках: „Не стреляй!".

- А тя те е простреляла.

- Първият куршум ме прати по гръб на земята. Опитах се да се изправя, да махна визьора си, за да може да ме разпознае. Но тя се приближи до мен и ме простреля още два пъти. Сигурно щеше да пусне четвъртия куршум в главата ми, но тогава се появиха останалите от отряда ми и тя избяга.

- Пиздец.

Тя въздъхна.

- Все още не съм ти разказала най-интересното. Не спирах да викам: „Мамо, това съм аз, Мади" - и тя сигурно ме е чула, докато стоеше наведена над мен с насочен към главата ми пистолет, но въпреки това натисна спусъка. Така че, да, пиздец е много точно казано.