Петрович използва своя покет контролер, за да улови новинарската мрежа. Бедствията в Метрозоната обикновено бяха запращани на трето или четвърто място, освен ако не се случеше нещо наистина впечатляващо. Новинарският поток беше оглавен от бунтовете в Париж - англичаните създаваха проблеми, защото бегълците от Метрозоната пълнеха френските паркове. Следваше ураганът, който беше връхлетял Флорида по-късно от обикновено. Самият Петрович беше на третото място, оставяйки зад себе си последните набези на Външните.
Демонстрирана е антигравитация в лаборатория на лондонската Метрозона.
Всъщност не беше антигравитация, но това изобщо не притесняваше Петрович. Резултатът бе почти същият или поне отговаряше на всеобщото схващане за антигравитацията - така че защо да го прави на въпрос? Вместо това кимна със задоволство. Важното беше, че науката бе намерила място в новинарския канал. Станфорд сигурно също следяха емисията. Както и Масачузетския технологичен, и Калифорнийския технологичен, Пасадина и Хюстън; всичките тези учени, солидно подплатени финансово, бяха победени от чезнещия талант на една някога велика, но сега обедняваща институция, сякаш бяха хванали академична ебола.
След Чаринг Крос идваше мостът Ватерло. Лодките, които бяха изгубили пристаните си през Дългата нощ, се бяха забили в него и го бяха превърнали в неизползваем за моторизирания трафик. Автобусът продължи към Темпъл и когато по високоговорителя обявиха името на спирката, Петрович започна да се придвижва напред през наблъсканите мрачни пътници, докато накрая не заседна окончателно сред тълпата.
Автобусът се разтресе и спря. Вратите се отвориха. Неколцина от чакащите отвън се опитаха да се качат, преди пътниците да успеят да слязат. Последва ръгане и блъскане. Някой от външните, който беше успял да стъпи на първото стъпало, падна и това породи бъркотия и вън, и вътре.
Тя се уталожи скоро, тъй като повечето хора просто бяха твърде изморени, за да се ядосат както трябва. Единственото, на което бяха способни, беше да настъпят нечий крак или да смушкат някого с лакът в ребрата.
Петрович успя да се измъкне навън, заобиколи автобуса и отиде отзад, за да си вземе багажа. Вече беше близо. Завъртя глава и пред очите му наизскачаха имената на улиците и информацията, че от „Империъл" се предава пресконференция.
„На живо от Лондон" щеше да мине и без него. Той небрежно сви рамене. Университетът нямаше нужда от някакво си цапнато в устата руско хлапе, което да предизвика международен скандал, а Петрович не умираше от желание лицето му да се появи по екраните из цялата планета - така всички щяха да останат доволни.
Той тръгна по Фарингдън Стрийт. След потопа водата се беше оттекла в голямо блато под виадукта Холбърн и наоколо все още вонеше на черна кал. Петрович сви напряко към Смитфийлд. Капаците му показаха, че входът на болницата се намира вдясно от него.
И той го видя - ограден с бодлива тел и охраняван от полицаи, хора на ИВМ и едно картечно гнездо, укрепено с пясъчни торби. Наоколо, като избити зъби, бяха пръснати бетонени блокове, които да възпират самоубийците с камиони.
Петрович огледа сцената с критично око. Живееше в град, където болниците се смятаха за най-вероятните мишени. Намръщи се, защото мисълта го накара да изпита почти физическа болка. Преди доста време беше казал, че центърът няма да успее да издържи. И както обикновено, се беше оказал прав.
Там, зад укрепения вход, зад фасадата със заковани с дъски прозорци и сивите каменни стени, се намираше съпругата му.
Много неща се бяха променили у него и повечето от промените се дължаха на нея.
Най-накрая му позволиха да влезе и изтормозената жена на регистратурата му каза къде да намери Маделин. Към стената във фоайето беше монтиран широкоекранен телевизор и точно в този момент той показваше малката черна сфера - сребристите метални линии не се забелязваха, - която се носеше във въздуха, без да бъде поддържана от нищо. Отстрани се чуваха възбудени викове и един глас надвика шума: „Пасть забей!".
Изглежда, информационните агенции бяха успели да се доберат до хлапето с камерата в телефона.
Петрович погледна към табелката със списъка на болничните отделения и тръгна по коридора. Ботушите му поскръцваха шумно по балатума, за разлика от тихите стъпки на забързания болничен персонал.
Един от хората на ИВМ, преметнал през едното си рамо бронежилетка, а през другото - автомат, се приближаваше с накуцване към него. Двамата щяха да се разминат - Петрович отстъпи вляво и се приготви да кимне почтително, но мъжът също отстъпи встрани и отново се озова срещу него. Последвалите още няколко пресрещания не можеха да бъдат определени като случайност.
Една ръка се протегна и бутна Петрович назад. От гърлото на мъжа с руса щръкнала коса се разнесе ръмжене.
Петрович нямаше време за подобни глупости.
- Мудак - каза той и се опита да мине встрани. Последва ново блъсване към стената на коридора, този път по-силно. Гърбът на Петрович се удари в касата на една врата, а допряната в гърдите му длан се опита да го залепи за нея.
- Какъв ти е проблемът? - Петрович побутна с пръст очилата си нагоре и погледна войника в очите. Мъжът имаше ефрейторски нашивки, а на прикрепената към джоба му табелка пишеше „Андерссън" с две „с".
- Вие - отвърна Андерссън, - шибани цивилни. Ние проливаме кръвта си...
- И аз съм дал моя дял.
- ...проливаме я всеки ден, за да ви предпазим от Външните. - Той се наведе напред и изкрещя в лицето на Петрович, пръскайки слюнка на всички страни. - Не го заслужавате. Никой от вас. Особено някой страхливец, който очаква от жена си да излезе на улицата и да се бие, докато той си седи на задника.