Теории за полета - Страница 62

[Частта на съпругата ти е напълно обградена. Има жертви.]

- Тя е разбрала, че идвам.

[Как?]

- Защото знае, че ще го направя. А Примроуз Хил?

[Сблъскали са се с Външните, които бродят по улиците около парка. Имало е няколко далекобойни снайперски изстрела, но е въпрос единствено на време да се придвижат напред. Броят им е твърде голям, за да могат защитниците ни да се справят с тях; проблемът е тривиален - липса на достатъчно патрони.]

- Уестуей?

[Външните са блокирани временно в комплекса „Парадайз", но скоро ще разберат, че могат да заобиколят района, като се отправят към Нотинг Хил.]

- Можеше и да е по-зле.

ИИ не коментира думите му.

Докато автобусът свиваше с тътен по една странична уличка, заплашвайки да отнесе с грамадното си туловище терасите на ниските къщи от двете му страни, Петрович се обади на Валентина. Колите, които бяха паркирани от двете страни на пътя, се сбогуваха със страничните си огледала и голяма част от боята си.

- Здрасти.

- Мостът е наш - надвика тя заобикалящия я шум. Петрович я харесваше. Тя действаше прямо, когато се наложеше. - По него минават много, много японци. Това е добре.

- Някакви проблеми?

- Нищо, за което да се притесняваш. Ще поддържаме пътя разчистен, докато можем. Петрович, а експлозивите?

- Те са под наш контрол.

- Добре. Петрович, има проблеми с мрежите. Хората се страхуват от Новия джихад на машините.

Той не виждаше причина да не й каже истината.

- Няма от какво да се страхуват. Аз съм Джихадът.

- Ще трябва да обясниш по-късно как е възможно това. Но добре.

Автобусът сви към станцията, която се намираше най-близо до входа на тунела, и спирачките му изскърцаха.

- Налага се известно време да бъда офлайн. Ако се наложи, остави съобщение. Иначе действай както намериш за добре. - Петрович се обърна, за да слезе по стъпалата към вратата, която се отвори със съскане. Шинелът бе залепнал за гърба му. Нещата бяха достатъчно зле, а въображението му ги влошаваше още повече. - Валентина, ако... ако нещата тръгнат на зле, не се чувствай задължена към мен. Соня Ошикора ще използва Джихада, за да нанесе удар на Външните, но няма гаранция, че ще спечели. Взриви моста заедно с останалите и се махай оттам.

- Аз съм голямо момиче - отвърна тя. - Мога да разпозная кои са добрите и кои - лошите. Така че дори и да си мъртъв, това не те прави по-малко добър.

- И това го има. - Той мина под сводестия изход и навлезе в хладната сянка на голямата зала на станцията. Тя изглеждаше точно така, както я беше оставил.

- Така че избирам да се бия, камарад капитан. Не виждам друг начин.

Тътрейки нозете си, Петрович премина през въртележката на входа, вкопчен в студения метал на тръбните дръжки, опитвайки се да не падне. После се извъртя тромаво и остави краката си сами да намерят пътя в мъглата, която се стелеше пред очите му.

- Както решиш, Валентина.

Той прекъсна връзката и тръгна, залитайки, към платформата. Изходът на тунела вече се виждаше, както и слабичката фигура на ученичка, която стоеше отпред и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, подскачайки леко с вече опърпаните си и прашни маратонки.

Когато стигна до мястото, откъдето се беше изкатерил предишния път, той се поколеба, оглеждайки разстоянието между платформата и линията. Обърна се и се затътри към наклона между тях, Люси наруши прикритието си и хукна към него.

Когато се приближи до него, тя забави ход и спря напълно, щом се озова лице в лице с него.

- Сам? Какво се случи? - В този момент момичето зърна кабела, който висеше около врата му. Очите й се присвиха и тя го проследи от яката до основата на черепа му. - Какво е това, по дяволите?

Той се опита да се усмихне, да омаловажи думите си:

- Кибернетичен имплант. Всички яки хлапета имат такива.

- Но... откъде е... тази кръв. Твоя ли е?

- Да. - Петрович сви смутено рамене. - Пак ме размазаха. Миямото е мъртъв. Изборът беше негов. Не мой.

Той се опита да я накара да тръгне пред него - не защото не искаше тя да види състоянието на гърба му, а защото нямаше да успее да се справи с реакцията ?. Но тя не възприемаше намеците му, лекото побутване с ръце, многозначителния поглед към тунела.

- Осигурих ни транспорт. Достатъчен е да откара всички. Искам да отидеш, да събереш всички и да ги накараш да се размърдат.

- А ти какво ще правиш? - попита подозрително тя.

- Искам да си поговоря с доктор Смърт. - Той се пресегна и хвана жака, който стърчеше от главата му. Завъртя го и бавно го издърпа.

Почувства се така, сякаш една част от него умря и загубата й го натъжи до такава степен, че едва не свърза кабела отново. Пръстите му потрепериха, след което лъскавият сребрист конектор бавно се изплъзна от тях.

Тя го гледаше. Улови кабела с ръка и внимателно го плъзна под якичката му, издърпвайки играчката от вът-решния му джоб. По кутията й имаше вдлъбнатини и драскотини, а цветът й се губеше под слоя прах и няколкото смущаващи изсъхнали кафеникави петна.

- Какво да правя с това?

- Подръж го малко вместо мен. - Нуждаеше се от очилата си. Намери ги в джоба на шинела. Едното стъкло се беше нащърбило, но той ги наниза на носа си. - Можеш да го използваш. Не по същия начин. С помощта на ей това.

Инфокапаците бяха достатъчно еластични, за да не се повредят. Той ги подаде на момичето и тя ги поднесе пред очите си, за да види каква е разликата, когато прогледне през тях. После леко се извърна и се вторачи вдясно от Петрович.

- Там има някой. - Люси отмести капаците. - Нещо като виртуален водач?

- Той ще те предупреди, ако наблизо има Външни или каквото и да било друго, което би могло да представ-лява проблем. Можеш да вярваш на думите му. Нали така?