Теории за полета - Страница 63

Петрович предположи, че аватарът или се покланя, или се подсмихва цинично. Докато тя беше отклонила вниманието си, той успя да се обърне, прикривайки гърба си от погледа ?. После тръгна към тунела, а тя се позанимава още малко, преди да се сети за мисията си.

Когато изтича покрай него, той отново се обърна.

- Как да го наричам? - извика момичето, преди да се изгуби в мрака.

- Майкъл, естествено. - Люси вече бе изчезнала и наблизо нямаше никой, който да го чуе как добавя: - На архангела, който води Божията армия.

25.

Те крачеха един след друг в тунела - редица от синкавобели светлини, които се полюшваха и се губеха в мрака. Люси обикаляше колоната, подканяше възрастните мъже и увещаваше възрастните жени да не спират да вървят.

А Петрович знаеше, че тя е предопределена за по-велики дела. Той отстъпи встрани, улавяйки проблясващата й усмивка, когато момичето повдигна фенера, за да освети едновременно себе си и него.

- Ще изчакаме.

- Налага се - отвърна Петрович.

Той се върна при изоставения влак. Качването в него изцеди всичките му останали сили. Лежеше по корем на пода, безпомощен и задъхан, когато една самотна светлинка се спусна над лицето му.

- Намерил си автобус - рече лекарят.

- Спечелих си го. Бих се за него и го спечелих. - Петрович погледна нагоре и видя обувките на лекаря. - Ти също си можел да го направиш и е нямало да бъде толкова трудно, защото тогава все още е нямало Външни.

- И после какво? Къде щях да ги отведа? И защо не се изправяш?

- Защото в гърба ми са се набили шрапнели и кървя силно от поне дузина места.

Светлината се помести и се чу остро поемане на дъх.

- Какво? Лекар ли ми трябва? Мислех си, че съм намерил.

Мъжът се намръщи.

Работих в Бърза помощ в продължение на шест месеца, преди пет години.

- Нямам никакво желание да заплашвам единствения човек, който е способен да ми помогне. Но имам пистолет в джоба си и съм силно изкушен да го използвам срещу теб.

- Тук не съм в състояние да направя нищо за теб. Трябва да бъдеш откаран в болница. Да ти се направи скенер, преливане на кръв, нова кожа. Аз не разполагам дори със стерилизирана вода, за да мога да видя с какво си имам работа.

- А с какво разполагаш?

- С една чанта багаж, който събрах в последната минута. - Петрович я виждаше на пътеката, приготвена за тръгване.

- Значи ще свърши работа. Нямаме време за глезотии.

- Ако сбъркам нещо, може да те убия.

- Тогава - отвърна Петрович - по-добре започвай да се молиш на бога, в който вярваш, да направиш всичко както трябва. Или поне дотолкова, че да преживея още няколко часа.

Лекарят го погледна скептично и отиде до чантата. Извади от нея хирургически ръкавици.

- Ще трябва да разрежа остатъците от дрехите ти.

- Да. Досетих се. - Петрович започна да съблича дългия си кожен шинел. -Но с това нещо имам сантиментална връзка.

Той почувства разкъсване - но не на сантименталната връзка. На реална плът. Завлече шинела встрани и лекарят го подритна по-надалеч.

- Имаш ли си име? - Ножиците започнаха да щракат.

- Петрович.

- Точно така. Човекът с антигравитацията. - Щрак, щрак, крак.

Петрович изпъшка, когато окървавените тъкани се отлепиха от гърба му.

- Не е... няма значение.

Лекарят се умълча, докато оглеждаше пораженията.

- Нямам резервен чифт панталони.

- Показването на моята елда пред света е най-малкият ми проблем.

Лекарят коленичи до него и разряза колана на панталоните.

- Продължавам да настоявам, че трябва да отидеш в болница. Имаш множество прободни рани и само в някои от тях се виждат парчета. Чуждите тела, които няма да мога да извадя, ще продължат да нанасят вреди, докато са в тялото ти. Ако засегнат някоя вена или артерия, кръвта ти ще изтече за по-малко от минута. В зависимост от дълбочината, в която са се забили, възможно е вече да имаш вътрешен кръвоизлив. Виждам изгаряния и охлузвания, от които също губиш телесна течност.

- Сега е мой ред - рече Петрович. - Как ти е името?

- Стефанополис. Алекс Стефанополис.

- Добре, доктор Стефанополис, няма да искам от теб да спреш и да ме изслушаш - можеш да продължиш работата си и едновременно с това да ме слушаш. - Той се размърда неловко. - Виждаш ли онази дупка в основата на черепа ми? Тя се свързва с експерименталния киберуеър, който преди шест месеца използвах, за да победя Новия джихад на машините. Днес го използвам, за да накарам модифицирана версия на Джихада да помогне при защитата на Метрозоната от Външните. Както може би си забелязал, в момента там не е пъхнато нищо. Причината за това е, че сателитната връзка с Джихада не работи под земята. Стопли ли вече, докторе?

Лекарят работеше с ножиците върху задната част на единия крак.

- Ако ти повярвам, сега ще ми кажеш, че Новият джихад на машините пак се е измъкнал на свобода и ти си единственият човек, който може да го контролира.

- Не. Нещата са много по-сложни. Аз съм единственият човек, на когото той има доверие. Би последвал само мен. Оставен на самотек, Джихадът ще се издъни. Тук нямаме възможност за втори шанс. Или ще спечелим днес, или ще изгубим завинаги. - Петрович изпъшка, когато засъхналата кръв, която прилепяше панталона към кожата му, отпусна захвата си. Той постепенно разтвори свитите си юмруци. - Колкото повече време прекарам под ножа ти, толкова повече ще се влошава ситуацията. Така че действай по-бързо. Не ми пука за мръсотията, парчетата, моите или чуждите тела. Закърпи ме, колкото да успея да се върна там. След това си свободен.