Теории за полета - Страница 61

Но, така или иначе, трябваше да отвори порталната врата. Тя беше стоманена, два пъти по-висока от него, направена от дебели прътове, спускащи се от тавана до пода. Безсмислено беше да се опитва да ги разбие, защото те бяха поставени там точно за да предотвратят подобни опити.

Петрович закуцука към тях.

[Осъзнаваш ли] - каза ИИ, - [че това е просто театър. Ти демонстрираш силата и властта си - за да покажеш, че можеш да влезеш във вражеската територия и да я напуснеш с луксозен автобус.]

- Да. Горе-долу е така.

Контролната кутия на отварящия механизъм беше завинтена за стената на височината на главата му. Беше заключена с катинар, но това не го спря; пистолетът се справи със закопчалката. Веднага щом я отвори, ръцете му зашариха из машинарията.

[Създаваш легенда за себе си. Мислиш, че ще ти послужи по-късно.]

- Ако изобщо има по-късно. - Петрович бръкна в джоба си, извади кухненския нож и започна да реже дебелите хидравлични маркучи, които държаха вратата зак-лючена. От тях бликна мазна течност; заля него, заля и двора и се сви до тънка струйка.

[Защо? Фискалната компетентност, честната администрация и създаването на справедлива правна рамка са лидерските качества, които са най-търсени от населението.]

Петрович отиде бавно до средата на вратата, изправи се в цял ръст пред улицата отвън, хвана с две ръце един от металните пръти и натисна. Болката беше заслепяваща.

– Никой не се е борил на барикадите за балансиран бюджет. Искам да подпаля света. Искам да говоря на душите им.

[Аз имам ли душа?]

- Не... не сега. Не му е моментът за такива въпроси.

Помръднала веднъж, вратата продължи да се отваря. Монтираните в основата колелца се движеха гладко по бетонените коловози, прокарани за тях. Едно последно бутване и отворът се разшири достатъчно. Външните, които стояха на улицата, семейство от шест или седем души, го изгледаха недоверчиво.

Карабината щеше да му бъде от полза, но той я беше изгубил в изпълнения с болка делириум. Затова отново извади пистолета и го остави да се полюлява на пръста му.

- Знам, че изглеждам като говно, но и така мога да ви убия, ако се приближите. - Никой от тях нямаше огнестрелни или каквито и да е метателни оръжия - никакви лъкове, копия или примки.

Те се поколебаха, без да се досещат, че Петрович не би могъл да задържи ръката си изпъната, дори и да опи-та. Една кола, която се намираше достатъчно близо, за да бъде повикана, взе със свистене завоя на две гуми и се понесе към тях.

Външните се разпръснаха, а Петрович се затича към автобуса с всичката бързина, която успя да изцеди от схванатите си крака и изтощеното си тяло. Един последен напън, и успя.

ИИ вече беше овладял автобуса. Вратата се отвори със съскане и стъпалата се спуснаха пред надигащия му се крак. Петрович се изкатери по стълбите към пътничес-ката платформа и вратата се затвори зад гърба му. Един юмрук се удари в стъклото ?, последван миг по-късно от дръжката на брадва.

Петрович показа изкуствения си среден пръст на фигурата, която стоеше отвън, и автобусът плавно се отлепи от мястото си. В масивната плоска предница на превозното средство нещо изтрополя глухо и колелата преминаха над някакво меко препятствие.

Автобусът стигна до портата, премина през нея и зави по главния път.

Търсещата ръка на Петрович най-после намери тръбния метален парапет и се вкопчи в него. Докато се изправяше, той гледаше през огромното затъмнено предно стъкло. Смачкани и изкорубени коли на фона на горящи сгради и купчини разкъсани вехтории, а зад всичко това, зад пушека, който се стелеше на пластове над пътя, се намираше Метрозоната.

Ситуацията изобщо не изглеждаше добре.

Аватарът се материализира на седалката до него и се наведе напред с отпуснати в скута му ръце.

[Американците се опитват да изолират тяхната мрежа. НАС обяви, че страната е нападната от „кибертерористи и врагове на свободата".]

Той се поколеба за миг.

[Започвам да изпитвам недостиг на ресурси.]

- Казах ти да вземеш каквото ти е нужно.

[Направих го. Но те започват да изключват физически системите си, а аз не съм способен да ги включа отново.]

Петрович се олюля тромаво на мястото си, след като автобусът помете още една спряна кола встрани и се понесе надолу по хълма. Той продължаваше да стои изправен като колесничар, стиснал здраво тръбната дръжка до стъпалата, вперил поглед в града, който се ширеше пред очите му.

- Ако продължаваш да използваш само резервния капацитет, значи е време да вкараш в употреба цели системи. Които си поискаш. Започни с трафик контрола на Метрозоната, и чёрт, аз знам къде можеш да намериш онова, което ти е нужно. - Лицето му потрепна. - В мазето на Ошикора Тауър.

[Квантовият компютър е сложен под карантина. И си има добри причини за това.]

- Имаше добри причини. Сега има още по-добри за използването му.

[А Ошикора или Виртуална Япония?]

- От тях не е останало нищо. Намекнах за това на Соня, за да не си помисли да тръгне да те търси някъде другаде. Време е да счупим печатите и да те вкараме вътре. Случва ли се още нещо, за което трябва да знам?

[Разположените около Кингс Крос сили на ЕОС са подложени на продължителни атаки. Външните са плячкосали тежко въоръжение от съоръжението в Холоуей и заплашват да направят пробив при товарния склад и при Пентънвил Роуд.]

- Имаме ли някаква въздушна подкрепа? Един или два бойни вертолета?

[Броят им е ограничен...]

- Не ме интересува. От тях няма полза, ако стоят на земята в очакване да бъдат прегазени. Ако Външните направят пробива сега, значи сме прецакани. Кажи на танковете да изравнят със земята товарния склад и разкарай войниците от улиците, вкарай ги в сградите. Забрави за командните пунктове, определи зони за свободна стрелба и накарай тези говнососы да си платят за всеки сантиметър, който са спечелили. -Автобусът се олюля и започна да се накланя надясно. Страничните прозорци се отъркаха в стена от натрошени тротоарни плочи и тухли; подсиленото стъкло се огъна, но не се счупи. - Нещо друго?