Теории за полета - Страница 60

Но той можеше и да се обади на японеца. Разбира се, че можеше. Имаше номера му отпреди.

И Миямото отговори.

- Какво?

- Не е нужно да го правиш.

- Не мога лично да се изправя срещу теб заради обещанието, което дадох на госпожица Соня. Мога да те спра само ако те оставя да лежиш там сам, умиращ, обкръжен. Когато и двамата ни няма, тя ще може да взима решения сама, без твоето влияние.

Петрович се опита да намери мъжа на картата си и откри, че най-близката червена точка до него се намира само на няколко метра. Почти беше стигнал до тях.

- Скоро на цялата тази лудост ще бъде сложен край. - Той отново изсумтя. Разнесе се звън от удара на метал в метал, последван от гъргорещ стон. - Революцията ти ще се провали. Безполезната ти война ще бъде изгубена. Но тя ще бъде спасена.

Петрович изкриви лице.

- Чак толкова ли ме мразиш?

- Почти толкова, колкото съм предан на нея - и това бяха последните му думи. Той започна последната си битка, като сечеше с меча си, избягваше ударите, пронизваше враговете.

След това връзката замлъкна. Мечът на Миямото издрънча на земята и Петрович чу запъхтени гласове. Единствената синя точка беше почти заличена от червените.

- Миямото?

Мечът се обади за последен път. Върхът му плавно остърга земята.

Ала връзката не прекъсна. Петрович чуваше ехото на експлозиите и скърцането на колите, но Миямото повече не се обади. Гласовете се отдалечиха и той разбра, че са тръгнали по пътя, право към него.

Ако не се махнеше оттам, щяха да го открият, проснат на асфалта.

Използва карабината като опора, за да се изправи. Намираше се толкова близо до двора, където бяха прибрани автобусите. Виждаше стената и натрошената полиакрилна реклама на фирмата, боядисана в бяло и червено.

Не смееше да прегъне краката си. Не можеше да извие тялото си. При всеки опит го заливаше болка. Затова повлече краката си по пътя, местейки ги един по един, като използваше приклада на карабината вместо патерица. Трябваше да се забърза, но не можеше. И преди се беше наранявал, но дори когато го простреляха в главата или когато откъснаха средния му пръст, не беше толкова зле.

Беше останал сам. Маделин бе някъде там, заедно с болкоуспокояващите бойни стимуланти.

Последва нов залп от танкови снаряди. Петрович прикри доколкото можа главата си и когато въздухът отново се успокои, продължи да се клатушка напред. Външните идваха. Идваха за него.

В стената имаше малка врата - тя водеше право към двора, където държаха автобусите. Беше заключена, естествено. Няма лесни неща.

Петрович вдигна карабината и се опита да я задържи по-стабилно. Мерните кръстове пред очите му започнаха да се разхождат по белещата се боя, докато той не успя да се съсредоточи и да ги застопори върху дървената плоскост между ключалката и касата.

Стреля от упор и откатът го отхвърли назад. Когато падна на земята, имаше усещането, че остри зъби се впиват в хълбоците му и дерат кожата по цялото му тяло. Чувстваше се така, сякаш го ядяха жив.

Докато се гърчеше на земята, вратата се отвори. Петрович знаеше, че трябва да мине през нея и да я залости зад себе си.

Той се претърколи по корем. Дори само от това движение му прилоша и той задиша учестено. Извъртя очите си нагоре и заби нокти в дланите си. Запълзя като куче, като червей, но успя да премине през прага. Затръшна с крак вратата зад гърба си. Тя се удари в касата и със скърцане се върна назад, оставайки леко открехната.

Петрович затисна долния край на вратата с цяло стъпало и притисна бузата си към студената, песъчлива земя.

Гласовете, които говореха с къси, отсечени изречения, се намираха точно отвън. Той насили коляното си да се изпъне, за да притисне вратата, и зачака, без да диша.

До него се появи аватарът на ИИ и скръсти ръце. Не каза нищо, но Външните внезапно се разкрещяха и побягнаха. Миг по-късно една кола остърга стената и спря пред вратата, блокирайки напълно входа.

Петрович погледна аватара, а аватарът погледна надолу към него.

- Спасибо - промълви Петрович.

24.

Аватарът беше сменил широкия си суичър с камуфлажно бойно яке, цялото в джобове и петлици. На джоба на гърдите му имаше лепната кръпка и Петрович забеляза, че на нея е изписано име.

[Тялото ти е наранено] - каза аватарът. - [А другарят ти е мъртъв.]

- Нима? Не съм забелязал. - Изпитваше непреодолимо желание да полежи там със затворени очи, само още минутка. Ала ако смяташе да опровергава Миямото, наистина трябваше вече да става.

[Той те предаде. Остави те да умреш и позволи на Външните да го убият. Защо постъпи така?]

- Защото... Не знам. Мудак! Болван! - Всеки вик стягаше мускулите му и засилваше болката. - Няма да си отида безшумно!

[Очевидно не...]

- Правя го за теб! Нали си търсиш място, което да те признае за гражданин? Аз съм единственият, който може да ти го осигури, мозгоёб такъв! Мога да спася Мади, да спася Соня, да спася теб, да спася цялата ёбаная Метрозона. - Той си пое дълбоко дъх, за да нормализира помътнялото си зрение. - Стига да успея да спася себе си.

Петрович изрева, докато се изправяше със залитане. Зави му се свят и се олюля. Преглътна с усилие - гърлото му беше сухо като пустиня. Това беше просто болка. Тя нямаше да го убие. Петрович тръсна яростно глава, за да проясни ума си, и за пръв път се огледа.

Зад високата стена, ограждаща периметъра, имаше тухлен склад с плъзгащи се врати. Поради липсата на електричество Петрович никога нямаше да успее да ги отвори сам, но за щастие не му се налагаше. Един от автобусите беше изкаран в двора пред сградата, сателитите го бяха засекли и точно това бе причината за идването му тук.