Теории за полета - Страница 59

Не забрави да притисне силно приклада към рамото си, преди да натисне спусъка, и това бяха единствените осъзнати движения, които извърши. Получи силен ритник от отката и мъжът - поне той си мислеше, че е мъж, но в действителност го виждаше само като размито петно зад оградата от ниски бетонени диреци - падна назад.

Безжалостното настъпление отново започна да го притиска. Той призова още автомобили, събуди ги и ги хвърли в битката. Външните се движеха плавно, опитваха се да заобиколят силите му, но автобусното депо се намираше точно зад ъгъла. Трябваше да издържи на напора им само още няколко минути.

Около него се разрази буря. Още щом колите се появиха на завоите и се устремиха към сивкавите фигури, пропукаха изстрели и по земята се посипа стъкло като килим от блещукащи кристали.

Аватарът вдигна ръка и изчезна, а Петрович се зае с тежката задача да оцелее в следващата една минута. Той приклекна и огледа жалкото прикритие, което си беше намерил - насред пътя, с група Външни от лявата страна и още повече отпред. Възможно беше да не го бяха забелязали все още, но от заблудения куршум болеше също толкова силно, колкото и след прицелване.

Няколко метра зад него Миямото също не се справяше много добре. Две коли идваха по улицата, движейки се броня до броня. Все още не се бяха засилили, но ако Петрович решеше да притича пред тях, щеше да бъде прегазен или от едната, или от другата.

Хрумна му една идея. Той прихвана двата автомобила, забави хода им, прехвърляйки ги в режим ловец-убиец, и им нареди да направят нещо по-различно. След това изтича до Миямото и натисна главата му надолу.

Колите ги заобиколиха от двете страни и потеглиха напред със скоростта на тичащ човек. Останалите автомобили ги изпреварваха, прегазвайки тротоарите; свиваха рязко със свистящи гуми, за да избегнат сблъсъците с уличните стълбове и знаци, след което се хвърляха с бясна скорост срещу Външните.

Над главите им прелетяха първите артилерийски снаряди, последвани от почти едновременни проблясъци от огън. Ударната вълна отскочи от околните сгради и прозорците им се разпаднаха на сол. Петрович бързо се наведе.

Отхвърли говоренето като средство за комуникация поради простата причина, че си помисли, че е оглушал. От една странична уличка се появи подпален автомобил, на който му горяха дори гумите.

И който се насочи право срещу тях.

Петрович хвана Миямото за ръката и го издърпа напред, като междувременно насочи подвижните им щитове към тяхното местоположение. Но не беше достатъчно бърз. Колата от лявата им страна се разтресе от сблъсъка. Когато тя успя да се освободи, също беше пламнала.

Двамата успяха да прекосят кръстовището. Автобусното депо се намираше на следващата пряка вляво. Миямото се опитваше да върви изправен, а лицето на Петрович започваше да пари от пламъците. Трябваше да извървят останалата част от пътя сами.

Зад гърба му избухна експлозия, която го накара отново да се просне на земята. Във въздуха полетяха шрапнели - пластмаса, метал, стъкло, - които започнаха да се забиват в асфалта. Петрович се сгърчи от болка. Опита се да се изправи, да побегне, но вместо това се препъна и залитна напред, когато набодените в краката му парчета се забиха още по-дълбоко.

Той падна и патроните за карабината се разпиляха по асфалта. Колите продължиха да се движат напред заедно с Миямото, който притичваше приведен покрай тях. Черните му дрехи бяха побелели от прах.

Петрович положи последни усилия да се изправи, но дълбокият дъх, който си пое, опари като киселина гърлото му и го накара да се разкашля неконтролируемо. Всеки спазъм беше придружаван от бели проблясъци, които го заслепиха и го лишиха и от малкото контрол над ситуацията, с който разполагаше.

Когато отново можеше да вижда, земята пред лицето му беше изпъстрена с червени петна.

- Пиздец. - Той си пое дъх и установи, че може да се движи. Надигна се на четири крака - над главата му продължаваха да гърмят артилерийски снаряди, а около него пропукваха гладни пламъци. Силите му стигнаха дотук. Дори от това незначително движение му се догади. Един бърз поглед назад му показа, че панталоните му са подгизнали от кръв.

Японецът се намираше на известно разстояние от него и го гледаше с тъмните си очи, а ескортиращите го автомобили стояха встрани и бръмчаха безцелно.

- Миямото! - извика отново Петрович. Между тях преминаваха разпокъсани облаци дим. - Какво, на хуй, правиш?

- Гледам те как умираш.

- Все още не съм умрял. Помогни ми да стана. - Той се опита да стъпи на единия си крак и моментално всичко пред очите му посивя. Петрович преглътна и усети вкуса на горещо желязо.

- Ако го направя - рече Миямото, - госпожица Соня ще продължи да се бие, вместо да отстъпи, защото ще вярва, че ти ще й осигуриш победата.

- Но ние можем да спечелим. Ще спечелим.

- Ако останеш жив, ще я унищожиш - отвърна японецът. - Не и ако умреш. Тогава тя ще оцелее.

Той тръгна бавно към хребета на хълма, към Външните.

- Къде отиваш? - Петрович се пресегна за карабината, която лежеше на земята пред него, и я привлече към себе си.

Миямото леко махна с пръсти зад главата си, сякаш захвърляше Петрович като парче боклук.

- Те ще убият и теб - извика Петрович и със закъснение осъзна, че точно това е намерението на японеца. Разбира се, че нямаше да се върне обратно, не и след като подопечният не е мъртъв - това щеше да означава провал, немилост, срам.

Колите все още се подчиняваха на Миямото, макар едната да беше почти изцяло погълната от пламъците. Те потеглиха бавно подире му, излизайки от обхвата на виковете на Петрович.