Теории за полета - Страница 58

Двигателят прогърмя и тя се понесе напред.

23.

Крачеха безмълвно; Петрович вадеше патроните за карабината от патрондаша и ги пъхаше по джобовете си. Някои от околните къщи бяха подпалени и горяха бурно; всичките заобикаляха един имот, който беше започнал да се руши. Небето бе наситено с ярки огнени искрички, които се издигаха нагоре и рисуваха огненочервени картини. Горещината караше въздуха да потрепва.

- Какво? - рече най-накрая той.

Миямото дори не го погледна.

- Това беше... отблъскващо.

- Моля? Отблъскващо? Какво, на хуй, означава това? - Петрович извади последния патрон и огледа зарядния механизъм. Изтегли си видеоклип, който му показа как да зареди безопасно карабината, без същевременно да се простреля в крака.

- Ти... ние трябваше да им дадем възможност да се предадат. Така щеше да е по... - Миямото сви устни. - По-почтено.

- Знаеш ли какво? Можеш да си вземеш тъпия кодекс бушидо и можеш да си го засунуть в жопу. Това не ти е феодална Япония. Това е ёбаный Сталинград: касапница, в която първото нещо, което умира, е милосърдието. - Той пъхна патрона в цевта и затвори рязко приклада. - Съветите са спечелили битката при Сталинград, защото са се отнасяли напълно безмилостно към човешкия живот. Което означава, че не са вързали половината си хора да се грижат за нацистките пленници.

- Като гледам кои са ти учителите, не се изненадвам от уроците, които си научил.

Петрович изсумтя.

- В Русия уроците те учат на нещо. Но нека поразсъждаваме още малко върху това - те не изглеждаха като хора, които искат да се предадат. Даже напротив.

- Ти ги прегази с кола.

- Да. И никой не изкрещя „предавам се".

А след това я върна на заден ход.

- Дори след това един от тях продължаваше да се опитва да се изправи и ти ме накара да похабя цял куршум заради него. Мечовете не се нуждаят от презареждане. - Пътят, по който свиха, водеше нагоре по хълма към Хайгейт. Навсякъде бяха пръснати трупове като разпилени оризови зърна. В някои от тях все още мъждукаше живот. Други лежаха в локви от още незасъхнала кръв и очевидно бяха мъртви.

Петрович оглеждаше навсякъде за пистолети или други далекобойни оръжия, но не видя никакви. Само ножове, бухалки и колове. На най-високата част от пътя светеха автомобилни стопове и се чуваха звуци от касап-ница.

- И така, да речем, че те се бяха предали, и четиримата. Тогава щяхме да имаме трима Външни плюс онзи, когото прострелях. Какво щяхме да правим с тях? Да ги обезоръжим? Те щяха просто да влязат в най-близката къща и да си намерят оръжия. Да ги завържем? Следващият Външен, който минеше оттам, щеше да ги освободи. Да ги предадем на съответните власти? Ние двамата с теб сме властта.

Миямото пристъпи до един изкривен труп с пречупен гръбнак и неестествено извити ръце.

- Разбрах идеята ти. И въпреки това трябваше да им направим предложение.

- Точно заради това те се намират на пет километра от Темза и прогониха дванайсет милиона души от домовете им. - Петрович огледа картата си. Колите бяха временно решение, колкото да разчистят пътя до автобусното депо и малко по-нататък. Външните щяха да се върнат. - Ние сме прекалено цивилизовани. Забравили сме, че има за какво да се борим.

- Но нужно ли е да се борим по този начин?

- Да. Нужно е.

- Искаш да кажеш, че на теб ти е нужно. - Устните на Миямото се разтеглиха в почти подигравателна усмивка и Петрович се изкуши да го цапардоса с всичка сила някъде, където много да го заболи.

Вместо това се спря, застана на пътя му, изчака, докато японецът не се доближи до него, и изкрещя в лицето му:

- Събуди се! Какво, на хуй, ти става, човече? Двеста хиляди Външни колят навред, за да си осигурят победата, а ти искаш да играем почтено. Точно почтеността ни докара до тоя пиздец. Я се огледай - къде са хората, които са обитавали това място? Онези, които не са успели да избягат, чакат, треперещи от страх, зад заключените си врати, докато не ги накълцат на мънички парченца като онези две деца пред дома на Люси. - Той си пое дълбоко дъх. - Или вече са били накълцани. Така че, да. Ще продължа да убивам, да убивам и да убивам, докато Външните най-после не схванат посланието, че не са добре дошли тук. И ще продължа да ги убивам по целия път до магистрала М25. После ще започна да бомбардирам оцелелите и ще изпратя цяла армия, за да помете остатъците. И чак след това ще се замисля за почтеността. Схвана ли?

Миямото избърса пръските слюнка от бузите си.

- Разбирам. - Гласът му беше смирен.

Искам да се махнеш.

Трябва да остана.

- Не е нужно да оправдавам действията си пред теб.

- Тогава не го прави.

Петрович стисна зъби.

- Хайде. Имаме да хващаме рейс.

Той се завъртя на токовете си и закрачи нагоре по хълма. Над пътя се стелеше пушек, който го скриваше от погледа му и от сателитите. В инфрачервения спектър беше пълна бъркотия - ярки, нажежени до бяло огнени цветове прикриваха по-малките източници на топлина.

Устремът на Петрович към най-високата точка на Хайгейт постепенно отслабваше. Външните се намираха в гробището, а колите ръмжаха пред железния портал и тухлените стени.

Той призова ИИ.

- Петдесет и едно, трийсет и три, петдесет и шест - север; нула, осем, четирийсет - запад. Докарай танковете на Примроуз Хил, за да го смажат.

Аватарът направи няколко крачки редом с него.

[Нали знаеш, че си на път да унищожиш гробницата на Карл Маркс?]

- Да. Той какво е направил за мен? - Петрович неволно вдигна карабината и се прицели в една странична уличка. - Още повече че Енгелс е свършил цялата работа.