Теории за полета - Страница 57

Бяха стотици и когато всички се събраха и изпълниха околността с рева на двигателите си, Петрович пристъпи напред. Извади пистолета си и се прицели. Пред очите му се появиха мерни кръстове. Мерникът се местеше в посоката, в която той насочеше оръжието. Тогава забеляза някакво бездомно куче, което беше дошло да проучи внезапната врява.

Мускулите на ръката му потрепнаха и насочиха пистолета към дебелия черен лабрадор.

Петрович погледна към уличен знак, към входна врата, проследи с поглед прелитаща птица. Ръката му се насочи наляво, надясно, нагоре подир птицата - толкова бързо, че почувства болка.

- Така. Точно това имах предвид.

- Какво правиш? - попита Миямото.

- Правя се на готин. Не ме прекъсвай.

Някъде отдалеч се разнасяше звук от спорадична стрелба, който отекваше в стените. Първите коли се бяха сблъскали с първите Външни. Петрович им изпрати нова команда и им даде достъп до картата си. Външните бяха червените точки, колите - сините.

Прегазете ги, нареди им той.

Как се убива една кола? Петрович знаеше - като се вкара куршум в мъничкия й електронен мозък. Външните в никакъв случай нямаше да го открият под бронята. Тук-таме можеше и да се получи по някой късметлийски изстрел, но в повечето случаи трябваше да ги превърнат в купчина метал за скрап, за да ги спрат. И тъй като всичко това се случваше в реалния свят, амунициите им щяха да свършат много по-рано.

Той гледаше как червените точки се разделят и отстъпват. Колите действаха грубо, без да си сътрудничат, блъскаха се в мишените, даваха на заден ход и се втурваха към следващата цел. Усещаше се липсата на интелект. Те биха могли да ловуват на групи, да правят засади по улиците, да залагат капани в алеите. За момента той нямаше възможността да координира това, а ИИ вече беше казал, че е зает - което за машинен интелект с неизвестни способности бе доста озадачаващо признание.

Така че засега и случващото се вършеше работа.

Някои от червените точки се разпиляха настрани като немирни цветни капки, които се стичат от запушената артерия на Хайгейт Роуд.

- Имаме си компания.

Петрович закрачи бързо и внезапно срещу него по улицата се зададоха четирима - не, петима - Външни. Щом го видяха, те се спряха, макар и двама от тях да продължиха да се оглеждат страхливо назад за колите.

Миямото извади меча си и Петрович се възползва от възможността да се възхити на великолепния звук, който издаде той - кристално ясен звън на камбанка.

Единият от Външните имаше оръжие, което приличаше на карабина - две дебели цеви и полупразен патрондаш с червени патрони. Останалите имаха недодялани копия, които представляваха просто предармагедонски ножове, затъкнати върху дълги пръти. Ефективни, но едва ли заради тях си заслужаваше да се изпразва градът.

Освен това Външните бяха и хитри. Бяха се погрижили всичките им челни отряди да бъдат въоръжени с огнестрелни оръжия. При всеки техен сблъсък с ИВМ те отвръщаха на куршумите с куршуми. Това беше създало илюзията за огромна, добре въоръжена армия - илюзия, на която всички бяха повярвали.

Цялата работа беше говно. Скоростта на настъплението, смазващата приливна вълна на паниката, пълното отсъствие на информация отвъд фронтовата линия служеха само за една цел.

Петрович се вторачи в мъжа с карабината, който пречупи приклада и зареди два патрона в цевите.

Мерните кръстове се появиха и Петрович почувства как ръката му се вдига и застива на точното място. За момента и двамата се намираха твърде далеч, но тъй като вървяха един към друг, скоро щяха да влязат в обсега на оръжията си.

Прикладът на карабината се затвори с изщракване и Външният я вдигна до рамото си.

Миямото започна да се оглежда наляво и надясно за прикритие.

- Трябва да залегнеш.

Петрович натисна спусъка гладко и уверено. Мерникът му беше съобразен с всичко: движението му, мишената, въздушното налягане, скоростта на вятъра и траекторията на куршума, но все пак съществуваха и някои променливи. Несъвършената аеродинамика, неравномерното изгаряне на барута, цевта на автоматичния пистолет, която имаше отклонение с частици от милиметъра.

Той се целеше в гърдите, а вместо това улучи рамото на мъжа. Външният се завъртя рязко и насочи за кратко цевта на карабината към небето, преди рязко да я свали надолу. Лявото дуло прогърмя и изплю дим и единият от Външните бе отхвърлен мощно назад към паркирания наблизо микробус. Човекът се плъзна по вратата му, падна на земята и повече не помръдна.

Сега срещу тях двамата се бяха изправили трима - една възрастна жена и двама млади мъже, всичките облечени в мръсни кафяво-черни униформи. Те се спогледаха неуверено.

Петрович разпери ръцете си встрани и продължи да върви напред.

- Вие май сте влезли в моя град.

Жената се осмели да проговори.

- Град наш - извика тя, макар да беше на възраст, която предполагаше, че е получила поне основно образование в някогашна Англия. - Град гори.

Петрович се досети, че тези Външни сигурно са семейна група - племе, клан или най-малкото майка и двамата й сина, а мъртвият мъж може би беше чичо или братовчед. Раненият вече беше успял да се надигне на колене и пълзеше към падналата карабина. В нея все още имаше един патрон и той изглеждаше уверен, че ще успее да го изстреля с една ръка.

- Винаги съм смятал, че първо минава плячкосването, а чак тогава следва палежът. Но както и да е - рече Петрович, - има промяна в плана. Подгответе се за Новия джихад на машините.

Отзад, иззад ъгъла, се появи една кола; червеният капак на двигателя беше доста зле смачкан, на предното стъкло имаше дупка, а покривът бе хлътнал. Радиаторът беше пробит и течеше, но колата щеше да издържи достатъчно дълго, за да изпълни задачата, която й бе възложил Петрович.