Теории за полета - Страница 56

- Виждам те - каза Петрович в ухото на Валентина.

- Петрович. Къде си? - Вратът й се издължи и тя се опита да го намери.

- Погледни нагоре, вляво. Има един уличен стълб с камера. - Той размърда кутията на камерата, за да прив-лече вниманието ?. - Макар че всъщност съм горе-долу навсякъде.

- Не успяхме да намерим Даниълс - каза тя. - Тук цари лудост, а Външните не са много далеч.

- Знам. И аз ги виждам. Чуй сега - когато каза, че ще ми помогнеш, сериозно ли говореше? По-точно до каква степен си готова да помогнеш?

Тя отвърна без колебание:

- Какво искаш да направя?

- Трябва ми мостът Ватерло. Искам трафикът на север да се разчисти. Мога да помогна, но не съм там.

Той приближи образа, за да може да разчете изражението ?. Тя кимна.

- Хм. Готово - отвърна тя. - Трябва ли да говоря с Марченко?

- Оставям те сама да прецениш. Ако имаш нужда от него, добре, ако нямаш, пак добре. Само искам да ти изясня едно нещо. Той работи за теб, а ти работиш за мен. Ако не може да приеме това, зарежи го.

- Да - отвърна тя. - След колко време ти трябва мостът?

- Петнайсет минути.

Тя повдигна оформените си вежди.

Петрович небрежно сви рамене.

- Да. Не съм казал, че ще бъде лесно.

- Тогава по-добре да побързам. Приятно ловуване. - Валентина прекъсна връзката. Петрович остана на линия още известно време, наблюдавайки я как поглежда часовника си и леко поклаща глава, докато обмисля задачата. След това тя се изкатери върху покрива на колата.

Проблемът с моста Ватерло беше решен, затова той насочи вниманието си към мястото, където се намираше тялото му. Приближи се към края на тунела по инерция - трябваше да напише някой скрипт за това, макар да нямаше представа откъде да започне. Стига да искаше, можеше да хакне собственото си сърце.

Аватарът отново го очакваше, но пейзажът, който го заобикаляше, изглеждаше странно променен. Слоевете информация, които бе видял върху Миямото, се бяха копирали навсякъде. Повечето електронни уреди бяха блокирани, обездвижени от Външните, които бяха спрели електричеството по време на настъплението си.

Но някои не бяха. Захранваните от батерии машинки светеха в зелено, сякаш го умоляваха да ги използва. Захвърлени телефони, оставени в режим на изчакване, преносими компютри, уличен инвентар, захранван от слънчеви панели, и най-вече колите.

Една от първите прояви, чрез които Джихадът обяви съществуването си, беше процесията от автоматизирани коли, използвани като детски играчки. Петрович можеше да направи много повече неща с тях. Станцията в другия край на тунела беше построена или от солидни тухли, или от прозрачно стъкло, но сега това нямаше значение. Той можеше да се пресегне отвъд обхвата на ръцете си.

[Направих каквото поиска] - каза ИИ. - [Командването на ЕОС в Брюксел започна да получава променена, закъсняла информация. Къде искаш да бъдат разположени силите ти?]

- Трябва да осигуря достатъчно време на Соня, за да събере своите никкейджин. Остави една трета от тях на надлеза Мерилебън, другата една трета в края на Юстън Роуд. Останалите изпрати на Примроуз Хил. Там вече има танкове, но те имат нужда от подкрепата на пехота. Раздели ги на части и ги дръж концентрирани около едно място. Според стандартната военна доктрина би трябвало да се разпръснат, така че ако тръгнат да го правят, развикай им се.

[Искаш ли да знаеш с какво разполагаме?]

- Не. Или ще е достатъчно и те ще издържат, или няма да е, което означава, че ги пращам на смърт. Как се държи мрежата?

[Пропускателната способност е проблем. Крайно недостатъчна ми е, въпреки че съм прехвърлил навън много от рутинните ми изчислителни функции.] -Той изглеждаше ядосан. - [НАС е засякла необичайната активност, но Съединените щати имат най-висока наситеност на комютърни ресурси на планетата. Нямам друг избор, освен да ги използвам.]

- В определен момент ще използват гигантската си брадва и ще се опитат да изолират мрежата си. Ще трябва да измислим нещо друго, което да ти помага да функционираш. - Петрович разкърши ръцете си. - А ти как си?

[Зает. Никога досега не съм се чувствал съсипан от работа.]

- Това е много човешко усещане. - Петрович се усмихна и потупа аватара по гърба. Можеше да го почувства. Усещаше тъканите и тялото под тях. - И на двамата ни е трудно.

[Ще спечелим ли?]

- Все още не сме изгубили.

Той продължи да върви до станцията и се метна на платформата, а Миямото подтичваше подире му. Достъпът до улицата беше през деактивирана преграда и две въртележки. Петрович реши, че би трябвало да може просто да премине през стената.

- Майката на Маделин се намира някъде наблизо. Или поне е била по-рано през седмицата. Тя сега е Външна.

- И как разбра за това? - Миямото прибра меча в ножницата и прескочи въртележките.

- Простреляла Мади. Едва ли някоя от двете би сбъркала по този въпрос. -Петрович последва японеца и скочи върху покрития с плочки под. - Отсега нататък ще се придържаме към улиците.

- Ако преминем през парка, който се намира на север оттук, няма да бъдем толкова забележими.

- Аха. Това вече няма значение. Нека ни видят. - Петрович излезе на тротоара през вратата на станцията и се озова до бял форд с нова регистрация. Приближи се и положи длан върху колата, макар да не беше необходимо.

С един алгоритъм обезвреди всички предохранителни мерки, а с помощта на друг подплаши бордовия компютър.

- Кой сега е моята сука? - После запали двигателя и въведе маршрут в навигатора.

Миямото отскочи назад.

- Ти ли го направи?

- Аха. И такива неща мога да правя. - Той разпрати агентите си до всяка кола и бус в квартала. Те нахлуха в тях, запалиха двигателите им и ги преместиха в синхрон насред улиците, на които бяха паркирани.