Теории за полета - Страница 53

- Не, тя иска теб.

Ъгълчетата на устните на Петрович се изкривиха в гримаса.

- Не може да ме има. Аз съм обречен на друга.

- Съпругата ти няма да оцелее. Знаеш го. И след като си отиде... - Миямото завърши изречението с приглушено ръмжене, изпълнено с горчивина и раздразнение.

- Ако го кажеш още веднъж, ще те застрелям и майната им на последствията.

- Петрович вдигна ръката си и насочи пистолета към главата на Миямото. - Ние ще се бием и ще спечелим. Ясен ли съм?

- Ти наистина си луд.

- Тогава за какво е всичко това? Какво е моето предназначение? Каква е ползата да съм най-умният човек на света, щом не мога да използвам ума си, за да направя нещо? - Петрович свали пистолета.

– Тогава за какво е всичко това? Какво е моето предназначение? Каква е ползата да съм най-умният човек на света, щом не мога да използвам ума си, за да направя нещо? – Петрович свали пистолета. – Трябва да опишем пълен кръг – каза Миямото. – Какво предлагаш да направим, за да спасим не само Люси и останалите възрастни хора, но и съпругата ти?

- Ще използвам Единствения пръстен, макар че може би вече съм закъснял - няма да разполагам с достатъчно време или достатъчно хора, или достатъчно каквото и да било. - Той прибра пистолета и извади играчката. Все още нямаше връзка. - Трябва да излезем на дневна светлина.

В тунела постепенно ставаше все по-светло и изведнъж между релсите се появи младеж с прегърбена стойка, който ги чакаше и потупваше с крак.

- Здрасти.

[Какво се случи? Не очаквах прекъсването във връзката да бъде повече от три минути.]

- В тунела имаше хора. Болнични пациенти и лекар, който смяташе да им бие смъртоносни инжекции независимо от това дали Външните ще ги намерят, или не.

[Какво те вълнува това? Когато тръгна да търсиш Маделин, знаеше, че ще попаднеш на изостанали хора. Сигурно можеш да спасиш един. Но не можеш да ги спасиш всичките.]

- Аха, ще я видим тая работа. - Той хвана подгъва на шинела си. Усети навитата като змия жица в подгъва му и започна да я притиква към най-близкото скъсано място. Хвана крайчето на кабела, който Соня му бе пратила по Миямото, и го изтегли навън през дупката. - Живеех с убеждението, че не се интересувам от никого, и реших, че ако се оженя, това ще ме накара да ме е грижа. Мисля, че може би затова реших да прекося Метрозоната, движейки се срещу най-големия поток от бежанци след потъването на Япония - просто за да покажа, че ме е грижа за друго човешко същество. - Той огледа замислено края на кабела и пластмасовия конектор, който можеше да го свърже с играчката.

[И установи, че не е така?]

- Точно обратното - установих, че ме е грижа. За всички. - Петрович щракна конектора на мястото му. На другия край на кабела имаше сребрист жак, дълъг, тънък и назъбен, проектиран да се заключва в сокета си след половин завъртане. - Така че ето каква е сделката. Ти получаваш своето гражданство, аз получавам жена си.

[При сделките с теб, Самуил Петрович, винаги трябва да се плаща нещо. Какво ще ми струва този път?]

- Вярваш ли ми?

[Не] - беше смелият отговор. Аватарът обикаляше в кръг по релсите, навел глава. - [Ти си плът. Изморяваш се, огладняваш, отслабваш, страхуваш се. Разбиранията ти за морал са гъвкави. Знам, че ще промениш мнението си не веднъж, не два пъти, а сто пъти, преди всичко да приключи. Не ми казваш каква е цената, защото аз знам, че цената е всичко.]

- Вярваш ли ми? - отново попита Петрович.

[Не. Мотивите ти са скрити за мен. Мисловните ти процеси са неразбираеми. Ти се ръководиш по увлеченията си. Как бих могъл да ти вярвам, когато всичко виси на кантар? Ако изгубя, ще изгубя собственото си съществуване.]

- Не искам никой да каже, че съм те накарал да го правиш насила. Не искам и ти да си го мислиш. Това... това съм аз. Време е да заложа всичко върху последното хвърляне на заровете. Но бих могъл да направя така, че заровете да се завъртят в наша полза. Мога да манипулирам шансовете, да победя съдбата, да постигна невъзможното. - Петрович вдигна жака към лицето си. Аватарът не можеше да го види, нямаше начин да разбере какво планира. ИИ не беше глупав, но страдаше от липса на въображение. - Вярваш ли ми? - попита за последен път Петрович с усмивка на устните.

ИИ спря да обикаля и обърна лицето си към светлината в края на тунела. [Нямам друга причина да го направя освен това, че човекът, който ми задава този въпрос, си ти. Оставяш ли ми друг избор?]

– Това ми стига. – Той опипа тила си и започна да вкарва жака в гнездото.

Миямото се опита да го спре, но твърде късно беше осъзнал какво се опитва да направи Петрович. Намираше се твърде далеч, за да успее да направи нещо. Петрович го видя как се хвърля към него с протегнати ръце, но жакът беше вече пъхнат в сокета и завъртян.

Всичко стана бяло.

Петрович изгуби зрението и сетивата си, но това не беше неочаквано. Играчката се нуждаеше от няколко мига, за да разпознае инсталирания нов хардуер, след което щеше да стартира правилната програма - смекчаващата програма на Соренсън, която да послужи като посредник за неговото виртуално преживяване, да прилепне като филтър между плътта и метала. Изобщо не му беше представлявало проблем да обърне интерфейса така, че да размени местата на входа и изхода.

Линии. Виждаше линии, тънки като жички. Около него шестваха цветни кръгове и форми - първоначално размазани, след това твърде сини, но оптичният му център осъществи обратна връзка и те се фокусираха, станаха по-топли, по-червени.

По кожата му преминаваха топли и студени вълни, безчувственост и изостреност, леко погалване като с перце и болезнено стискане. Слухът му беше тестван за стереовъзприемане. Езикът му усети петте вкуса, а обонянието му беше атакувано от основния комплект аромати.