Теории за полета - Страница 52


К оглавлению

52

Петрович понечи да прибере пистолета в джоба си, но размисли.

- Ти първо. - Не искаше да получи убождане, независимо дали случайно, или не, а и беше сигурен, че съдържанието на спринцовката няма да му се отрази добре.

Мъжът с бялата престилка приклекна и остави спринцовката на пода. Петрович махна на всички да отстъпят назад, след което се приближи до нея и я вдигна. Течността беше прозрачна с мънички кристални мехурчета, които бяха полепнали по стените.

Той остави спринцовката върху поставката за багажа, по-надалеч от обсега им. Всички стояха и чакаха да се случи нещо, каквото и да е.

Петрович свали пистолета и го залюля върху пръста си. Бялата престилка беше прикачил табелка с име върху джоба на гърдите си. В сумрака то не можеше да се разчете, но Петрович се досети каква може да е професията на мъжа.

- Какво, чёрт да го вземе, правите всички тук?

- Ти не си - избъбри лекарят, - не си един от тях?

- Макар външният ми вид да говори обратното, не. Не трябва да сте тук. Трябваше да сте заминали на юг.

- Успяхме - мъжът сви юмруци в очевидно раздразнение, - успяхме да стигнем само дотук.

Пациентите му - подопечните му - закимаха тъжно.

- Имахме автобус - каза мъжът, по чиято брадичка бе набола бяла брада, -имахме автобус и ни го взеха. Изхвърлиха ни на улицата и ни зарязаха.

Друг мъж сви рамене.

- Какво очакваха от нас? Да вървим пеша?

Петрович сграбчи лекаря за яката и го повлече към вратата.

- Ёбаный стос, човече. Щеше да е по-добре да вървите пеша, колкото и бавно да е било. Досега щяхте да сте стигнали до Темза.

- Имам пациенти с емфизема, ангина, диабет, подменени бедрени стави, отворени рани по краката, катаракта, глаукома. Трябваше да взема решение

- да, някои от тях щяха да успеят. Но решихме да останем заедно. -Лекарят присви очи. - Не те ли познавам?

- Да, аз съм ёбаная знаменитост.

- Ругаещият физик от новините. Но... - Той се почеса по ухото. - Виж какво, не ме интересува защо си тук. Какви са ни шансовете?

Петрович видя светлинката, която се появи в дъното на вагона, и Люси се запрепъва по коридорчето към тях.

- Настъплението на Външните мина над главите ви. Вече сте част от Външната зона с всичките последствия от това.

А какви са тези бумтежи?

- Артилерията на ЕОС. Закъсняла и недостатъчна. Изправени сме пред армия от стотици хиляди хора и като че ли никой не осъзнава, че няколко добре разположени батареи с високоексплозивни снаряди няма да променят нищо. Освен ако не успея да ги убедя в противното, ЕОС ще удържат позициите си, доколкото могат, а след това заедно с ИВМ ще взривят мостовете и ще изоставят севера. Което включва вас и всички други, които са останали тук.

Лицето на лекаря потрепна.

Петрович пусна пистолета в джоба си и отиде да нас-тани Люси.

- Откъдето и да го погледнеш, здравата сте прецакани. Намирате се насред окупирана територия. Дори Външните да не ви намерят, все някога ще трябва да излезете навън. Освен ако нямаш намерението да ги евтаназираш всичките.

Когато не получи незабавно опровержение, Петрович усети как изстива.

- Кажи ми, че не си ги довел тук долу, за да умрат.

- А какво - процеди лекарят през стиснати зъби - ми предлагаш да направя?

- Какво? - рече Люси, а погледът й прескачаше от лицето на единия мъж към другия. - Какво става тук?

- Аз... - започна Петрович и преглътна. Той огледа уморените лица и възпалени очи, осветявани от студената синя светлина. - Не. Това вече ми дойде в повече. Хуй тебе в жопу! На това трябва да се сложи край. Ние се превръщаме в група ёбаные диваци и е време някой да се изправи, да покаже среден пръст и да изкрещи: „Жри говно и сдохни!"

- Сам - каза Люси със смутена усмивка, - всъщност ти го крещиш в момента, каквото и да означава то.

- Добре. - Той стисна здраво предницата на престилката на лекаря и го придърпа към себе си, докато носовете им не се допряха. - Ти няма, повтарям, няма да нараняваш нито един от тези хора. Разбираш ли ме? Дори след това да се самоубиеш, аз пак ще намеря начин да те съживя и да те накарам да страдаш, както никой не е страдал досега.

Петрович пусна мъжа и избърса ръцете си като предпазна мярка срещу евентуални зарази. Всички отново се бяха вторачили в него и той изсумтя.

- Миямото? - извика той и видя как фигурата на мъжа се появява от сенките. - Да, вие идвате с мен. Ще потърсим малко синьо небе. А след това - промърмори толкова тихо, че само Люси успя да го чуе, - след това ще се хвърля през отворените порти на ада и ще им разкажа играта.

Той се обърна, пешовете на парцаливия му шинел се развяха зад гърба му, и закрачи наперено към тъмнината.


21.


Какво възнамеряваш да правиш?

Петрович пристъпи към изхода на тунела, без да отговори.

- Трябва да ми кажеш. - Миямото го настигна, хвана го за рамото и го обърна към себе си. - Сега пък каква лудост те е обхванала?

- Не съм длъжен да ти казвам нищо - отвърна Петрович. - Каквото и да било. Работата ти е да ме пазиш жив. Само това. Моята работа очевидно е значително по-сложна, така че защо не си затвориш устата и не ме оставиш да я свърша?

Когато се накани отново да се обърне, Миямото едва успяваше да се сдържи.

- Не. Не - не можеш да постъпваш така. Ако умреш - когато умреш, - вината за това ще падне върху мен. Госпожица Соня ще ме изгони. За да успея да се погрижа за твоята безопасност, трябва да преосмислиш тази лудост. -Той не се сещаше какво друго да каже. - Моля те.

Петрович стоеше с гръб към него.

- Влагаш твърде много чувства в една връзка, която е просто част от въображението ти. Соня се възползва от предаността ти като кралица от рицарите си. Събуди се, човече! Тя не те иска.

52