Теории за полета - Страница 54

Петрович бавно примигна. Тъмно, светло. Намираше се някъде във вътрешността на играчката, в машина, която не беше дигитализиран свят, а обикновен джобен компютър. Може би смекчаващата програма не успяваше да се справи с неочакваното. Може би Петрович трябваше само да напише решението за себе си, ей така от нищото.

Той включи клавиатурата чрез гласова команда, надраска във въздуха няколко сияещи основни команди и създаде нов интерфейс - падащи менюта, които работеха като щори, прозорец към външния свят, схема на връзките извън играчката.

Аватарът го наблюдаваше напрегнато през рамо.

- Хей, почти приключих - рече Петрович.

[Трябваше да ми кажеш.]

- Тогава каква изненада щеше да бъде? - Тялото му стана същото, каквото беше във Виртуална Япония - хромиран манекен, гол и без характерни черти. Тогава Ошикора му беше създал форма и същина, но сега нямаше време за това. - Чака ни работа.

Трябва ли да разкривам съществуването си пред света?]

ИИ изглеждаше тъжен.

- Да. И ако всичко се развие както трябва, това няма да има никакво значение. Ако всичко се обърка, пак няма да има значение. Готов ли си?

[Какво искаш да направя?]

Петрович се опита да намести очилата на носа си. Не ги намери. Той недоволно нарисува с пръст релефен модел и го запълни с цялата информация, която успя да събере от Метрозоната. Слой след слой информация - топография, архитектура, комунални услуги, транспорт, камери, хора и дори повече: разположение на войниците, артилерийски части, командни и контролни центрове. Добави Външните, пробивите в кордона на М25, откъдето бяха успели да нахлуят те, изоставените градове във Външната зона.

- Предшественикът ти несъзнателно нападна града и го подчини. Той унищожаваше сгради и убиваше, използвайки собствената автоматична система на града и гигантски роботи, построени в асимилирани фабрики. Този път ще бъде различно, защото аз ще ти покажа как да го направиш както трябва.

ИИ размишляваше над живата карта.

[Контролирането на всичко това ще изисква повече процесорен капацитет от този, с който разполагам.]

- Ще трябва да напишем кода. Да разпределим агентите ни, да им предадем командите и да ги изпратим да ги разнесат. Искаме автономни коли? Пишем скрипт, разпространяваме го, модифицираме го в движение. Искаме да преодолеем силите на ЕОС? Организираме диверсия, за да прекъснем връзката между подразделенията и генералите. Правим така, че началниците да виждат онова, което би трябвало да виждат, а ние нареждаме на войниците да правят онова, което искаме. Превземаме ресурсите, които са ни необходими, за да свършим работата. После ще им ги върнем. Действай. Веднага.

Аватарът се разми и се пикселизира, когато насочи вниманието си към друга точка. Петрович се обади на Соня.

- Значи успя - рече тя.

- Реших, че моментът е настъпил.

- Естествено, че сам можеш да вземеш това решение. - Тя отметна бретона си настрани и се загледа в среб-ристите му очертания. - Какво друго направи, без да си се посъветвал с мен?

- Отново задействах ИИ. Онлайн е вече три-четири месеца. Умно хлапе. Баща ти щеше да се гордее с него.

- О, Сам. Миямото с теб ли е?

- Да. В реално време.

- Налага се да му наредя да те убие. И той ще го направи.

- Знам. За щастие го очаквах. Ти къде се намираш?

Тя отстъпи встрани, за да се покаже паркът на пок-рива на кулата ?.

- Казах ти, че няма да си тръгна.

- Външните стигнаха почти до северния край на Риджънтс Парк.

- Да. Чувам ги - отвърна тя. - Твърде много са, за да могат ЕОС да ги удържат, така че сигурно не след дълго ще се озоват тук. Но аз съм готова за тях, Сам. Говорех сериозно, когато ти казах, че ще защитя наследството на баща си.

- Дотолкова сериозно, че да въоръжиш колкото се може повече от хората си? Когато тя не отговори, той разбра.

- Радвам се, защото искам да ги взема назаем. Колко имаш на разположение?

- Не. Нуждая се от тях, Сам. От всеки един от тях. Трябват ми тук.

- Колкото и хора да имаш, няма да са достатъчни. С колко разполагаш, към две хиляди? Пак те превъзхождат числено сто към едно.

- Достатъчно са, за да направят онова, което искам от тях!

- Но не и за онова, което аз искам, а моята нужда е по-голяма.

Лицето й беше изпито и бледо.

- Не можеш да ги получиш. Те са мои.

Петрович поклати глава.

- Вече не са. Ти можеш да им предложиш само нещо, за което да умрат. Аз мога да им дам причина да живеят.

Тя ядосано удари с юмруци по бюрото.

- Не ми причинявай това. Кълна се, че ще заповядам на Миямото да ти вземе главата.

Той остана напълно спокоен.

- Ако все още искаш на края на деня да ти остане нещо, трябва сега да ми дадеш всичко, което имаш. Колко никкейджин има в Метрозоната?

- Какво? - Той я беше сварил неподготвена и сега тя не знаеше как да му отговори, за да не попадне в капан.

- Половин милион, и аз мога да ти кажа телефонните им номера. Ще се свържеш с тях и ще ги накараш да се прехвърлят през Темза и да дойдат при теб. Кажи им да използват моста Ватерло - по него не могат да минават коли, така че единственото препятствие е масата народ, но те могат да се разчистят. Аз мога да издигна защитен полукръг от - той погледна към картата - Хамърсмит до Блакфрайърс, чак до Уестуей. Останалите може да си позволим да ги загубим, поне временно. Соня? Кажи, че ме слушаш.

- Ти ме предаде. - Тя бе изпълнена с ярост. - А сега се опитваш да ме унижиш?

- Само за момента изглежда така. Ако се наложи да го правя сам, няма да се получи толкова добре и няма да свърши така, както трябва. Поискай да ти връщат услуги, обещавай им целия свят, прибегни до националистическа реторика - не ми пука. Аз се нуждая от тях и ти трябва да ми ги осигуриш.