Теории за полета - Страница 51

- Обясни.

- Настъплението на Външните разчиташе на това, че потокът от бежанци ще попречи на защитниците да им се опрат. Докато се движеха по петите на последните жители на Метрозоната, напускащи домовете си, те имаха всички шансове да спечелят. Но сега изостават. Подценили са способността на населението да действа бързо, когато във вентилатора се удари говно. Ако ЕОС успеят да стоварят достатъчно войска, за да удържи линията, да отворят достатъчно точки, през които да изтласкат Външните в терените под директен обстрел, и след това да не се разколебаят, докато изстрелят последния куршум... - Петрович се заслуша в непоколебимия ритъм на експлозиите, отекващи в тунела. - Аз бих могъл да спечеля тази битка.

- Способността ти да се самовеличаеш не спира да ме изумява - изсумтя Миямото. - Ти не си бог. Не си генерал. Ти си едно слабо, користолюбиво, заблудено улично хлапе, което никога няма да порасне.

Петрович прекара езика си няколко пъти по зъбите, изчаквайки обзелия го гняв да утихне.

- Не виждам наблизо друг човек, който да има няколко уравнения, кръстени на неговото име. - Той се престори, че оглежда сенките за призраците на Шрьодингер, Ферми и Хайзенберг. - Освен това съм единственият, който носи ёбаное фенерче! Така че просто гледай и се учи!

Той се изправи на крака и подхвана Люси под миш-ницата. Тя вдигна глава към него.

- Сега ли?

- Да. Съжалявам. - Петрович й помогна да се изправи и продължи да я придържа, докато не възстанови равновесието си.

- Готова съм - рече тя, макар че краката й едва я удържаха. Тъмнината на тунела се стовари върху нея, но успя да се пребори с нея. - Да, готова със сигурност.

Придвижиха се до малката дига от баласт, която се издигаше между двете линии. Камъчетата хрущяха под краката им, издавайки резки, отличителни звуци, които си контрастираха с тъпия басов бубтеж, отекващ около тях. Без картата си Петрович можеше само да предполага, че са стигнали до средата на пътя и че вече би трябвало да могат да виждат края на тунела.

Но той не се виждаше: Петрович не можеше да си спомни дали пред тях имаше завой, който да го скрива от погледите им, затова отмести малкия екран леко встрани, за да привикнат очите му с тъмнината.

- Чёрт. - Той рязко затвори капака на играчката и застина неподвижно на мястото си. Люси, която вървеше зад него, се блъсна в протегнатата му ръка и тихо изписка от страх.

Той гледаше и се ослушваше; нямаше пулс, който да отеква в ушите му. Миямото като че ли беше изчезнал, но от лявата му страна се чуваше запъхтяното дишане на момичето. Между тези тихи звуци и подзвуковите виб-рации от експлодиращите снаряди се долавяше тихият шепот на гласове. Светлините бяха неподвижни, макар от време на време някоя от тях да примигваше, сякаш пред нея минаваше нечие тяло.

Люси все още стоеше опряна до него. Петрович предположи къде се намира ръката й и колкото се може по-тихо я отведе до стената. Опря дланта й върху нея и прошепна в ухото ?:

- Стой тук и не мърдай.

Остави я там и продължи да върви напред, опипвайки с пръсти влажната, напукана стена на тунела. Пусна играчката в джоба си и хвана дръжката на пистолета.

Светлините се приближаваха и ставаха все по-ярки. Петрович започна да различава форми и фигури и се намръщи. В тунела имаше влак, в който имаше хора. Той се довери на късмета си и се приближи с големи крачки до задните буфери.

Това беше един от всекидневните влакове, който бе закъсал тук заради прекъсването на електричеството. Но пътниците сигурно отдавна го бяха напуснали. Слабата синкава светлина успяваше да проникне през мазната мръсотия, покриваща прозорците на вагоните, но не стигаше много надалеч. Той притисна ухо към металната обшивка. Отвътре се долавяха смътно жужащи и боботещи гласове и единственото, с което успя да се сдобие, беше поредното мазно петно на лицето.

Някои от вратите на влака бяха отворени; стъпалата стигаха до гърдите му и Петрович безшумно се издърпа нагоре, легна по гърди на пода и с един замах на краката се изтласка навътре. После надникна през долния край на замазаното стъкло на вътрешната врата.

Успя да преброи десетина души и предположи, че вътре има поне още толкова. Някой стоеше на пътечката между седалките с гръб към него и като че ли беше облечен с халат. Кариран, кафяв халат с плетено коланче на кръста.

Петрович се изправи и напипа дръжката на вратата. Първият му опит да я отвори се провали, защото той не съобрази, че не е закачена на панти, а се плъзга нас-трани.

Когато най-после успя да я отвори достатъчно, че да се промъкне вътре, повечето от пътниците във влака бяха изпонаставали и го гледаха, а в купето цареше приглушена, многозначителна тишина.

- Здрасти - каза Петрович.

Някакъв мъж с бяла престилка мина покрай човека с халата - макар почти всички вътре да носеха някакъв вид пижами - и замахна заплашително със спринцовка.

- Не се приближавай! - предупреди го той и съсипа ефекта от предупреждението като добави: - Ако обичаш.

Петрович стисна пистолета в ръката си.

- Няма нужда да се приближавам. Чакай малко. - Той се наведе настрани, опитвайки се да погледне към края на вагона. - Миямото? Миямото?

Всички глави се обърнаха натам и тогава се дочу едно изразително:

- Какво?

- Прибери тоя ёбаный меч, вземи някой от фенерите и върви да доведеш Люси.

Миямото излезе от сенките и прибра меча в ножницата му. Грабна една от малките светещи сфери, които лежаха върху масата, между две възрастни жени, и се върна обратно в тъмното, понесъл светлината със себе си.