Теории за полета - Страница 50

- Но накрая няма ли да ги обградят напълно?

[Има още един отряд на ИВМ, който отстъпва с бой към Улидж. Очевидно тактиката им е да използват една група за отклоняване на вниманието, докато останалите бягат, сравнително незасегнати, след хилядите бежанци, напускащи града.]

- Значи тя е примамка.

[Да.]

- Има ли план да ги измъкнат оттам?

[Не.]

- Няма да я изоставя.

[Животът ти има много по-голямо значение за човешката цивилизация, отколкото безсмислената ти саможертва заради една жена, която дори не можеш да кажеш, че обичаш. Ако се опиташ да я спасиш, ще умреш.]

- Аха. Сигурен ли си в това?

[Момичето Люси също ще умре.]

- Заткнись на хуй. Ще намеря изход от тази ситуация. Само трябва да го измисля.

Дигата постепенно започна да се спуска надолу и след няколко крачки те се изравниха с къщите. Преминаха бързо под една масивна бетонна структура, по която влаковете стигаха до Финчли Роуд, и продължиха да се спускат надолу. Земята започна да се издига от двете им страни и отпред, релсите се умножиха и се разделиха наляво и надясно - след като прекосеше станцията Финчли край различни платформи, всяко снопче релси минаваше под хълма на Хампстед Хийт. Този път тунелът не беше къс.

Петрович забави ход и изчака останалите да го настигнат. Миямото не изоставаше много, но усилията, които полагаше, бяха достатъчни, за да го откажат от всякакви разговори - и Петрович беше благодарен за това, тъй като ИИ му даваше достатъчно поводи за притеснения. Обаче Люси изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече на земята. Тя беше бледа, трепереше и като че ли изпитваше болка всеки път, която се опита да си поеме дъх.

Навярно можеха да изминат следващия един километър, тъй като пътят се намираше изцяло под земята.

- Ще влезем там - започна той, но думите му бяха заглушени от пронизителното свистене на артилерия.

Снарядите дойдоха от юг, прелетяха над главите им и се взривиха с гръмотевичен трясък няколко улици по-нататък. Във въздуха се разхвърчаха отломки и прахта започна да се наслоява в мръсни облаци.

[Танкове на ЕОС на Примроуз Хил. Изглеждат убедени, че в обстрелвания район не са останали граждани.]

Втори залп изригна в червено и черно откъм Финчли Роуд. Разнесе се трясък от трошащи се стъкла и срутващи се стени; към релсите полетяха плочи и керемиди, които при падането си се пръсваха на парчета. Мястото на изстрелване на снарядите беше доста надалеч и звукът достигаше до тях със закъснение.

- Тичайте.

Петрович се пресегна и улови Люси за ръката. Изтощените й крака отказаха да реагират и той беше принуден да я повлече след себе си.

Масивният артилерийски огън продължаваше да се приближава, но те вече бяха на сигурно място в тунела и продължаваха да вървят напред. След всяка експлозия върху главите им се посипваха пепеливи песъчинки и въздухът като че ли се сгъстяваше.

Петрович бръкна с едната си ръка в джоба, за да извади играчката; другата водеше безнадеждна борба да задържи ученичката на крака. Накрая пусна Люси да седне на земята и да се облегне на краката му, а той отвори кутийката и увеличи яркостта на екрана до максимум.

Перлената светлина озари изпитото бледо лице на Люси, мазната мрачина на викторианските тухлени стени и собствените му прашни очила. Миямото стоеше и гледаше как върху релсите се трупат отломки и изведнъж станцията бе улучена от директно попадение.

Взривната вълна ги принуди да клекнат и да прикрият главите си с ръце, а гъстият дим, който нахлу в тунела, имаше характерен, отличителен мирис. Миришеше на война.

Петрович вдигна високо играчката, вдигна Люси на крака и я изблъска навътре. Когато отново се спряха, входът на тунела приличаше на неясна точка.

- Тук трябва да сме в безопасност - каза той.

Очите на Миямото примигнаха под меката светлина.

- Ами ако тунелът се срути?

- Тогава сме прецакани. Но той е издържал на Луфт-вафе - няколко танкови снаряда няма да имат особено значение. - Петрович седна до Люси. - Добре ли си?

Момичето се беше свило до стената и трепереше неконтролируемо.

- Обожеобожеобоже - шепнеше тя, а пръстите й се гърчеха като кални червеи.

- Да, ще свикнеш. - Люси беше изгубила бутилката си с вода и Петрович й подаде своята. - Може да си мис-лиш, че вкъщи ще си в по-голяма безопасност, но това е просто илюзия. Справяме се добре. По-добре отколкото очаквах всъщност.

Тя отвърна нещо, което Петрович не успя да разбере.

- Я повтори? - той се наведе към нея.

- Н-не е зле з-за момиче. - Тя го погледна изпод бретона си.

- Никак не е зле. - Той неловко я потупа по рамото, чудейки се какво друго да каже. Трябваше да опита. - Ще те измъкна оттук, обещавам.

Люси го погледна с ококорените си очи, които блестяха от светлината на екранчето на играчката.

- Л-лесно е да го кажеш. - Тялото й се сгърчи и тя притисна коленете си към гърдите.

- И преди съм го правил. Тогава не изгубих никого. И сега нямам намерение да губя.

Тя кимна.

- Но... навън.

- Да. Трябва да направим нещо по въпроса. Можем да се справим с Външните, но развихрилата се артилерия наистина може да ни съсипе деня.

Миямото се пресегна през рамо и мечът му излезе от ножницата с музикален звън.

- Европейските отбранителни сили се целят в местата с концентрация на Външни, но аз не вярвам, че това ще попречи на неизбежната загуба на Северната Метрозона.

Петрович почука по играчката. Беше изгубил сателитната връзка - над главата му имаше твърде много почва и скала.

- Не е неизбежна. Вече не е.