Теории за полета - Страница 45

К оглавлению

Петрович посочи с пръст над рамото на Миямото.

- Юг е натам.

Миямото сви юмруци, изпълнен с чувство за безсилие.

- Двеста хиляди врагове. Как изобщо можеш да си помислиш, че ще успееш да им се изплъзнеш - и после да намериш жена си?

- Очевидно мога, защото иначе досега да съм се отказал и да съм се прибрал вкъщи.

- Нямах предвид това. Каква е причината да си толкова убеден в тази самозаблуда?

Петрович отстъпи встрани.

- Външните отново са се раздвижили, а ние се намираме твърде на открито. Не мога да съм отговорен за теб или за онова, което вършиш - остани, върви, последвай ме или се махай. От теб зависи. Но трябва да избереш нещо. - Той сви рамене и додаде: - Аз все пак отивам да намеря Маделин.

[Въпреки че не я обичаш.]

Ъгълчетата на устата на Петрович потрепнаха и аватарът веднага осъзна, че е престъпил позволените граници, извини се с поклон и изчезна.

- Заклех се да те защитавам - каза Миямото и косата на ниско остриганата му глава настръхна от неприкритата му ярост.

- Не и на мен. Нямаш абсолютно никакви задължения към мен.

Миямото стисна силно зъби.

- Не става въпрос за теб.

- Не, очевидно не. - Петрович наблюдаваше как червените точици бавно пъплят като зрънца от сипещ се пясък по тесните улици на Крикълууд. Той се огледа, за да се ориентира, след което се затича покрай колоната от вагони.

Когато стигна до последния, отново се консултира с картата и се насочи точно към линията, която му беше необходима. Дори не се обърна - чуваше хрущенето на разместващия се чакъл зад гърба му и което беше още по-показателно, изсъскани шепнешком японски ругатни.

Не беше сигурен дали е доволен от компанията си, или не. След като Миямото беше показал, че е готов да се жертва, за да го защити, една част от него, безскрупулната му, безстрастна страна, вече обмисляше по какъв начин да използва това оръжие за еднократна употреба.

Другата му част, която с готовност би определил като притеснително малка, просто изпитваше благодарност от присъствието на друго човешко същество, което не притежава психологическата настройка да го убие на място.

Съществуваше, разбира се, и въпросът за собствената му мотивация. Той знаеше защо Миямото не го изоставя. Знаеше защо Външните искат да изкормят града и да го проснат да съхне на телта. Кое обаче ръководеше действията на самия него?

- Някаква следа от Маделин?

[Засякох радиотрафик по МилНет. Няколко подразделения на ИВМ в момента се сражават с бойци на Външните, а други укрепяват позициите си преди настъплението. Проучих сражаващите се части и смятам, че има голяма вероятност съпругата ти да е с някоя от тях. Изнесоха данни за евакуираните ранени и името й не се появи там.]

- А ЦРУ?

[Обработката на подробни сателитни данни в реално време на няколко честоти и същевременното проследяване на движението на Външните ангажира сериозна част от ресурсите ми.]

- Това е важно.

[Ако желаеш, мога да отделя повече процесорна мощ. Това ще намали ресурсите за останалите потребители.]

- Мисля, че всички в Метрозоната са твърде заети да се притесняват от Външните, за да забележат забавянето.

[Имам предвид в глобален мащаб. Някой някъде ще започне разследване и ако е достатъчно умен, ще ме открие.]

- Да, добре. Направи каквото можеш. - От двете страни го ограждаха насипи зеленееща се земя. Погледна към гърбовете на къщите. Поне когато настъпеше моментът, щеше да има предостатъчно места, където да се скрие от Външните.

Петрович насочи вниманието си към тунела отпред, мъртво пространство, където ИИ не можеше да проникне. Най-близката група Външни - групата на Фокс - се намираше на три километра северно, но беше възможно да има други пред фронтовата линия, немаркирани, невидими.

Триста метра в мрака. Поне пътят беше прав и светещият кръг в далечината не бяха фаровете на приближаващ се влак. Този път Петрович се обърна назад, за да види как облечената в черно фигура тича към него. Движенията на мъжа бяха далеч не толкова гъвкави и свободни, както преди.

- Трябва да минем оттук.

Миямото кимна и тръгна напред, придържайки се към едната стена на тунела, за да може да вижда по - доб-ре дали на фона на далечното светло петно не се очертава някой силует. Петрович тръгна покрай другата стена, без да изпуска от очи сенките пред себе си.

Границата между светлината и тъмнината се приближи.

[Външните преминаха в движение. Пътищата ви ще се пресекат на улица Килбърн Хай, два километра по-нататък.]

Покажи ми.

Пред очите му с примигване се появи полупрозрачната карта. Петрович се намръщи.

- Пътят им минава право през жилищния комплекс „Парадайз".

[Да.]

- Колкото и да ми се иска да видя как Външните и Райската милиция се бият до смърт, никак не ми е приятно, че фронтовата линия минава точно през маршрута ни.

[Има друга линия, малко на север. Тя ще ви изведе зад подразделенията на Външните.]

- Да. Ще тръгнем по нея. - Когато стигна до изхода на тунела, Петрович забави ход и извика на Миямото: - Отклоняване.

Той притича през релсите от другата страна и продължи напред покрай неравната линия на висока дървена ограда, отделяща линията от съседната градина. От време на време побутваше дъските и една от тях се оказа по-разхлабена.

Петрович я подпря с рамо и блъсна. Нещо поддаде и той опита отново. Дървото се напука и гвоздеите изскърцаха. Миямото добави и своята сила към упражнението и накрая дъската изпращя и се откъсна от единия подпорен кол.

Петрович я подпря с гръб, придържайки я отворена настрани, докато премине Миямото, след което се извъртя и се промуши през отвора. Палтото му се закачи на стърчащите пирони - върховете им пробиха кожата и се забиха в рамото му.