Теории за полета - Страница 36


К оглавлению

36

- Но ти унищожи Джихада. - Пиф замълча. - О, Сам.

- Споразумях се с него. Не че янките ще ми повярват каквото и да им кажа, особено след като претрепах един от техните агенти. Цялата работа е пълен пиздец, Пиф, и ти ще трябва да бягаш.

- Какво си направил, Сам? Къде е Джихадът сега? - Гласът й непрекъснато се променяше - от силен и ясен до приглушен.

- Пиф?

- Опитвам се да се облека, а едната ми обувка е под леглото. - Тя се изправи. - Намерих я.

- Няма вече Джихад. Той изчезна завинаги. Но запазих програмния код.

Тя го познаваше твърде добре.

- Идиот такъв. Гениален идиот. Сега трябва да намеря начин да стигна до

Мексико, а тук е полунощ. - Тя бързо напълни сака си и дръпна ципа. - Знаеш, че ако все още не са се добрали до теб, изчезването ми ще им подскаже веднага къде да търсят? И въпреки това ми се обади?

- Да.

На вратата му се почука. Стомахът му се сви.

- Задръж така - каза той на Пиф. - Влез!

Вратата се открехна и през процепа се появи главата на Макнийл. Тя видя, че той води разговор, и му даде знак, че ще изчака отвън, но той й махна с ръка да влезе.

- Няма проблеми. - Той продължи да говори на Пиф. - Обади ми се, когато стигнеш до следващото място. Става ли?

- Добре.

Той прибра играчката обратно в кутията й и я бутна настрани, опитвайки се отново да си спомни малкото име на Макнийл.

- Файона. - Той забеляза картата памет, която тя държеше в ръка.

- Доктор Еканоби ли беше това? - попита тя.

- Да. - Петрович отпи глътка кафе и установи, че вече е изстинало. Насили се да го преглътне и се намръщи. - Отива в Сиатъл.

Тя кацна на ръба на бюрото му и кръстоса обутите си в дънки крака. Плъзна картата към него.

- Свърших един ден по-рано. Надявам се всичко да е наред.

Той взе картата и започна да я върти между пръстите, докато не стигна до кутрето. После обърна посоката и я върна обратно. Кокалчетата го боляха.

Тя го гледаше като вкаменена.

- Яко.

Петрович осъзна какво прави и размърда средния си пръст.

- Физиотерапевтично упражнение. Изгубих го в един... инцидент. - Той остави картата на бюрото. - Знаеш ли къде е Хуго?

Тя поклати глава.

- Но все още е рано.

- Да. Просто си мисля, че двамата с него можете да заминете някъде на почивка. Доста далеч оттук.

Макнийл настръхна, щом чу предложението му.

- Но ние вършим добра работа. Не можем да спрем точно сега само заради Външните.

- Моментът не е подходящ за героични постъпки. И каузата не си заслужава.

- Петрович се отблъсна от бюрото и столът му се плъзна до стената. Едва тогава се изправи и отново отиде при каната. - Трябва да се махнете оттук, докато все още можете.

- Обичам си длъжността. Обичам този предмет. - Тя слезе от бюрото и застана до него, нещастна, неуверена. - Не искам друг да ме обучава. Искам да се уча от вас.

Петрович прокара пръсти през косата си и ръката му не спря, докато не докосна металната плочка в основата на тила му. Той издиша всичкия въздух от дробовете си и си пое отново дъх едва когато стана абсолютно наложително.

- Намери Хуго. Извлечи го от леглото, ако трябва, доведи ми го тук. Трябва да поговорим.

Тя се обърна и излезе, а Петрович опря чело на студения метал на шкафа за папки. Вратата отново се отвори, вътре се вмъкна една облечена в черно фигура и я затвори зад себе си с едва доловимо щракване.

Миямото се поклони и зае позиция в ъгъла на стаята. На кръста си носеше пистолет, а на гърба си - меч. Той не обели нито дума и застина напълно неподвижно, опитвайки се доста успешно да стане невидим.

Но Петрович някак си не се почувства по-защитен.


15.


Петрович прегледа новото решение на уравнението. Беше го написал внимателно върху нов лист хартия и прекара доста време, надвесен над него, поглъщайки усещането и формата му, изпълнен с нарас-тваща увереност, че ще се справи. Когато се пресегна за молива, той вече знаеше кои изрази могат да бъдат опрос-тени и кои да станат главни.

Докато работеше, Миямото го гледаше безизразно. Или поне така изглеждаше - по някое време беше измъкнал инфокапаци и си ги беше сложил. Според Петрович телохранителят му гледаше филм.

Изчисленията вървяха трудно; той непрекъснато спираше и проверяваше в книги и дисертации, реални и виртуални, прокарваше пръст по редовете, изписани с плътен шрифт, докато не откриеше нужните символи. Като че ли резултатът просто не искаше да бъде открит. Или пък ИИ грешеше, разбира се, и тук нямаше никакво решение, а само поредната точка от безкрайно променлив пейзаж.

Пиф щеше да се оправи, но тя беше заета да гледа в огледалото за обратно виждане към фаровете на останалите коли по магистралата, чудейки се дали някоя от тях я преследва. По-късно щеше да поговори с нея - за момента задачата на Петрович беше уравнението.

Той продължи да работи упорито върху него и тъкмо когато реши, че повече нищо не може да направи, видя отговора. Окончателното решение изглеждаше... опасно нестабилно. Петрович дълго време го гледа намръщено, с предположението, че някъде сигурно има грешка. Но нямаше... Той преглътна на сухо.

- Ёбаный стос - прошепна почтително.

Това може би щеше да е последната му научна работа за известен период от време, затова трябваше да я завърши. Той нанесе решението в триизмерна карта, която изпрати в компютъра за визуализиране - щеше да се обработва слой след слой, докато не стане готова.

Със завършената сфера обаче щеше да се занимава по-късно; на вратата се почука и Макнийл побутна Домингес навътре в стаята. Двамата погледнаха към въоръжения с меч и окачил пистолет на кръста си Миямото, който от своя страна изобщо не им обърна внимание.

36