Теории за полета - Страница 35

- Но тогава ще ми бъде скучно. Ще ти се обадя, когато науча нещо.

Ново обаждане.

- Сам?

- Соня. Всичко наред ли е?

- Да, така мисля. - Тя се намираше в парка на покрива на Ошикора Тауър. Зад гърба й се виждаше зеленина и беше толкова светло, че чак заслепяваше. Соня прибра кичур коса зад ухото си. - От какво имаш нужда?

Попита го така, сякаш имаше силата да изпълнява желания.

- Освен да държиш Шарлът Соренсън по-далеч от мен, както обеща.

Намери ли те?

- Опита се да ме удуши, после ме размаза в една стена. Но тя не е главната ми грижа. Мисля, че ЦРУ се опитва да ме убие. Щом са стигнали до мен, значи ще се прехвърлят и към теб. Днес да се е случило нещо необичайно?

Тя поклати глава.

- Не. Сам... онова, за което говорихме във вторник - наистина ли го мислиш?

Петрович се опита да си припомни.

- Във вторник? Да избягаме заедно? Да, наистина. Ти, аз и още една камара хора. Но това ще трябва да почака. Знаеш ли, че ЕОС са минирали мостовете над Темза?

- Чух. Какво означава това?

- Какво означава ли? От тактическа гледна точка е разумна идея, но само ако смятаме, че ще изгубим. А аз просто не виждам как ще стане, след като силите на ЕОС са там.

- Ако ти командваше Външните, кой щеше да спечели? - На лицето й се появи лека усмивка.

Петрович се облегна назад и се замисли. Колкото повече мислеше, толкова повече нарастваше тревогата му. Накрая се надвеси отново над играчката.

- Да, добре. Може би няма да спечелим. Но те не се и опитват, нали? Засега искат само половината град, а Съюзът току-що им го предложи. Чёрт, това беше добро.

- Освен това оставя и двама ни от погрешната страна на линията, Сам. Няма да им позволя да го направят.

- Вече са го направили и ме съмнява, че протестите ти пред ИВМ ще променят това. Събери хората си, опразни сградата и се премести на юг.

- Няма да си тръгна.

Той си я представи как тропва с крак.

- Соня, Външните са отрязани от Метрозоната от две десетилетия. Те са такива, които прекалено не са се вписвали в обществото, за да бъдат допуснати в него. Оставало им само да се множат и да чакат момента за разплата. И когато той най-после настъпи, те нямат намерение да играят честно само защото ти го искаш.

Тя разпери ръце, сякаш за да прегърне парка, кулата, всичко, което бе принадлежало на баща ?.

- Това е мое и аз няма да се откажа от него!

- Те няма да уважат правото ти на собственост. Ще убият теб и всички около теб и дори няма да се постараят да го направят бързо. - Петрович притисна длан към челото си, опитвайки се да попречи на зараждащото се главоболие. - Сериозно, дори на мен ми се налага да мисля и за други хора. Вече не става въпрос за нас.

Соня помълча известно време. След това се обърна към някой, който стоеше зад гърба ?, каза му нещо, което Петрович не успя да чуе, и отново се обърна с лице към него.

- Нищо не е по-важно от бащиното ми... наследство. Изпращам Миямото да те пази.

Лицето на Петрович се изкриви. Главоболието му се засилваше.

- Аха. Мястото вече е заето.

- А къде е тя?

- В леглото със счупени ребра - призна той.

Соня повдигна вежди.

- Точно това имах предвид.

- Ёбаный стос! Няма да позволя някакъв си нинджа да ми върви по петите цял ден.

- Поне никой няма да го забележи.

- Много смешно. Но ако идва насам, искам да ми донесе един от виртуалните интерфейси и цялата документация, която може да е оставил Соренсън. Да видя дали не мога да извлека някаква полза от допълнителната дупка в черепа ми.

- Ще се погрижа - отвърна тя. - Сам?

- Да, Соня.

- Какво планираш?

- Революция. Съвсем нов начин за правене на нещата. Няма да се наложи никой да умира, няма да се наложи никой да бъде свалян. Няма да има кръвопролития или огън - просто светлина. Ще бъде великолепно.

- А ти трябва да си жив, за да я започнеш. Миямото пътува към теб, Сам. Не му пречи да си върши работата.

- Да, добре. Трябва да се обадя на още няколко места. Но ти все пак си помисли върху онова, което ти казах. Щом новината за мостовете се разнесе, пътищата ще се задръстят от бегълци и всички те ще вървят в една посока. Никак няма да ти е лесно тогава.

Той прекъсна връзката и набра името на Пиф. Нямаше представа в коя точка на света се намира и не се изненада, когато най-после чу сънения й глас.

- Сам? - Нямаше картина, само мекото съскане на смущенията и шумоленето на чаршафи.

- Пиф. Къде си?

В леглото. Трябва да хващам самолет в малките часове.

Не, имам предвид къде си в географския смисъл.

- Пасадина.

- Ебать-копать. И къде отиваш след това?

- В Сиатъл. По обяд ще правя презентация във Вашингтонския университет. -Разнесе се ново шумолене, последвано от щракване. Тя седеше в леглото до светнатата нощна лампа.

- Сама ли си? - попита той.

- Що за въпрос е това? - В гласа й се долавяше възмущение, но на него не му пукаше. - Разбира се, че съм сама. Това е Реконструкционистка Америка

- не можеш да наемеш дори стая за двама, без да си покажеш брачното свидетелство.

- Извинявай, извинявай. Трябва да се махнеш от САЩ колкото се може по-бързо. Канада ще свърши работа. Когато стигнеш в Сиатъл, наеми си кола и карай към границата. Но трябва да отидеш право там, пропусни лекцията.

- Нали не е заради онази подигравка със Станфорд?

Той въздъхна.

- Не. Хубаво щеше да е. Става дума за ЦРУ. Те убиха Хари Чейн и един от хората на Марченко; бях и с двамата, когато умряха, и наистина започва да ме гони параноята.

- Леле. Поспри малко, Сам. Чейн е мъртъв? И сега ЦРУ се опитват да убият теб?

- Да. Това е в общи линии. Нещо едва не разцепи Метрозоната по време на Дългата нощ. И сега те искат да го намерят и съответно да го унищожат или да го заловят. Единствените хора, които знаят какво е то, сме аз, ти, Мади и Соня.