Теории за полета - Страница 37

- Докторе?

- Не се бойте - каза Петрович. - Можете буквално да забравите, че е тук.

- Той издърпа кабела за интерфейса, който беше донесъл Миямото, и го напъха в и без това претъпканото чекмедже. После намести очилата си и погледна към двамата специализанти. Стига толкова физика - те бяха негова отговорност. Петрович потрепери.

- Искали сте да ме видите - рече Домингес. Гласът му звучеше също толкова изморено и сънено като на Пиф.

- Да. ИВМ едностранно обяви Темза за най-добрата линия на защита срещу Външните и всичко на север от реката вече се счита за излишно. - Забелязвайки недоумението на Домингес, той осъзна, че ще трябва да го каже без заобикалки. - Това означава ние. Университетът може да бъде превзет и никой няма да ни се притече на помощ. Аз трябва да се погрижа за вас, затова ви казвам, че в следващите пет минути трябва да хвърлите в сака някоя и друга дрешка и всичко, което смятате за важно, и да тръгнете за Хийтроу. За теб, Хуго, съм резервирал полет до Севиля в дванайсет и трийсет. Файона, ти ще летиш след четиринайсет минути. Може би смятате, че имате достатъчно време, за да се сбогувате с приятелите си, да напишете някой и друг имейл, такива неща. Всъщност нямате. Вървете на летището, минете през митницата, изчакайте да обявят полетите ви и не позволявайте на никого да ви убеди да останете, дори ако ви предложат да ви направят богати като Крез. Тук ще настъпи пълен хаос, затова не се успокоявайте, докато не се озовете във въздуха. Ясен ли съм?

Изненадата бързо разсъни Домингес.

- Толкова ли е зле?

- Смяташ ли, че при цялата работа, която ни чака, щях да ви предлагам да духвате оттук, ако не вярвах, че ситуацията ще се влоши много повече?

- Вие сте платили за полета ми. За полетите ни. - Той примигваше като бухал.

- Ще поддържаме връзка. - Петрович кимна с глава към вратата. - А сега тръгвайте.

Домингес отстъпи крачка назад, после втора. След това хукна навън, хвърляйки поглед към неподвижния Миямото. Пневматиката на вратата тихо изсъска. Макнийл все още стоеше на мястото си.

- Знаеш какво ще ти кажа, нали? - попита Петрович. - Защо не приемем, че съм го казал, силата на аргументите ми те е убедила да се съгласиш с мен и сега просто събираш сили да хукнеш подир Хуго.

Макнийл сякаш се намираше в състояние на екзистенциална криза, вече не беше сигурна в нищо. Тя трепереше от страх и отчаяние. Ръцете й се стискаха и разтваряха - от малки юмручета с побелели кокалчета до разперени като звезда пръсти и обратното. Тя извърна поглед нагоре и изкрещя от безсилие - крясъкът започна като ниско ръмжене и премина в оглушителен писък.

После го погледна с такива обезумели очи, които го накараха да погледне през рамо, за да провери дали зад гърба му няма нещо. Цялото й тяло трепереше от усилието, сякаш беше капнала от умора, но знаеше, че я чака още работа.

Играчката звънна и Петрович бързо я измъкна.

- Валентина.

Жената отново беше в колата си и шофираше.

- Без малко да закъснея. Той вече беше вътре. Погледни и ми кажи какво мислиш. - Тя се пресегна напред, докосна телефона си и му изпрати един видеофайл.

Петрович погледна към Макнийл.

- Тръгвай - каза й той. - В името на който там бог вярваш, заминавай. Имаш семейство. Имаш приятели. Бъди с тях. Не мога да ти обещая, че ще те защитя. Не мога дори себе си да защитя от гадостите, които бушуват около мен.

Тя дори не помръдна.

- Това е за твое добро. Миямото, изкарай я оттук.

Очевидно човекът на Соня все пак слушаше. Той прекоси стаята и отвори вратата. Макнийл изглеждаше така, сякаш се канеше да откаже - кожата й беше пребледняла като тебешир, а вените на лицето й я караха да изглежда като мраморна статуя, която е твърде тежка, за да бъде повдигната.

Изведнъж тя се пречупи и с приглушено хълцане побягна. Миямото отново затвори вратата и скръсти ръце зад гърба си.

- Не. И аз не разбирам - каза Петрович и насочи вниманието си към клипа на Валентина.

Кадрите бяха сурови, необработени. Той успя да ги пооправи, като ги прекара през програма, която премахна подскачането и изправи вертикално картината и която му позволяваше спокойно да увеличава която част си пожелае от изображението. Камерата се намираше на стотина метра от общата входна врата и увеличението му даваше доста добър изглед.

Колата на Григорий все още се намираше отвън и както винаги, двете й гуми бяха качени на тротоара. Зад нея беше паркирана друга, подобна кола, под ъгъл, който почти блокираше улицата - не че по нея имаше някакво движение.

Петрович се съсредоточи върху новата кола. На пред-ницата й беше закачен военен номер. Той знаеше какво означава това и намали увеличението, за да види кой ще излезе от входа.

Дори не си беше направил труда да си смени униформата; беше предположил погрешно, че там няма да има никой, който да го види. Даже не се огледа надясно и наляво по улицата, преди да отиде до шофьорската врата. В ръката си носеше нещо и Петрович застопори кадъра.

Резолюцията при увеличението не беше достатъчно висока, но той беше почти сигурен, че в ръцете на мъжа са ключовете на Чейн.

Петрович изгледа клипа до края, в който Даниълс скочи в колата и отпраши сред облак от син дим.

- Кой беше това? - попита Валентина.

- Капитан Даниълс. Офицер от разузнаването на ИВМ - подчинен на Хари Чейн. - Петрович се почеса по носа. - Очевидно не е срещнал проблеми с автоматичното оръдие, което ме навежда на мисълта, че той го е монтирал. Какво ли е видял?

- Горкият глупав Григорий. И дупката в пода.

- Значи знае, че съм го излъгал. Какво ли ще направи сега? Ще изчезне ли, или ще ме подгони?