Теории за полета - Страница 32

К оглавлению

Без да светва лампата, той коленичи до леглото и я погъделичка по носа с връхчето на плитката ?.

- Здрасти.

Тя отвори очи.

- Колко е часът?

- Шест и половина.

- На работа ли отиваш?

- Все някой трябва да го направи.

- Ей. - Тя се надигна на лакът. - Мислех по-късно да се явя в щаба. Да поема някои по-леки задачи, докато ребрата ми не заздравеят.

Петрович се заигра с дебелата й плитка, увивайки я около пръстите и китката си.

- Не мисля, че днес е подходящ ден за това. Трябва да си останеш вкъщи.

- Бих могла да кажа същото и за теб. Можеш да работиш както тук, така и на което и да е друго място.

- Не съвсем. Ти ще ме разсейваш.

Тя се усмихна мързеливо и притисна меката си от съня длан върху бузата му.

- Горкият Сам не може да смята, когато наоколо има момичета.

- Отново не съвсем точно. Двамата с Пиф работехме дни наред, без да разменим и дума. Проблемът е в теб. Аз... не знам. - Той се притисна към дланта ?.

- Сигурно. - Ръката й се плъзна по лицето му. - Хайде, тръгвай. Взе ли си телефона?

Той се потупа по крака, след което опипа джобовете на старите си панталони.

- Взех го.

- Стой далеч от взривове.

Петрович се изправи.

- Ще се постарая.

Той взе шинела си и го огледа. Колкото и опърпани да бяха ръкавите, пешовете му изглеждаха направо като разкъсани от вятъра облаци, повече въздух, отколкото материал. Той нямаше друга връхна дреха, така че го облече. Почувства се като плъх в стоманена клетка.

- До после.

Нощните обитатели на коридора все още лежаха проснати покрай стените, оставили само тясна пътека, по която да преминават ранобудниците като него. Петрович се постара да не настъпи никой от тях, както и да не се спъне в някой от стълбищните хора. Те воняха на пот и урина, но той предположи, че ако живееше като тях, щеше да смърди по същия начин.

Улиците навън бяха пусти. Уонг тъкмо отваряше и му махна с ръка, подрънквайки с огромната халка ключове за солидните ключалки на заведението.

- Рано пиле - рече Уонг.

- Какво?

- Рано пее. - Той избра един от ключовете и потърси съответстващата му ключалка.

- Какво, чёрт, трябва да означава това? - Петрович потърси инфокапаците, но не ги прикрепи веднага към очилата си. - Тя не се е връщала, нали?

- Лудата жена? Не. Петрович, още си твърде млад, за да имаш толкова много врагове.

- И това са само онези, които не се прикриват. - Палтото вече не му топлеше както преди. Студеният вятър го блъскаше в гърба и се промушваше през всички процепи. Той потрепери. - Уонг, появявал ли се е някой друг, който да разпитва за мен или за Мади?

Мъжът поклати глава.

- Не. Защо?

- Защото май сме затънали в дълбоки говна с някои доста опасни хора. - Петрович пристъпи от крак на крак. - Ако случайно се появят, не прави разни глупости, като например да отричаш, че ни познаваш. Никакви геройски изпълнения, ясно ли е?

Уонг се изправи и скръсти ръце.

- Ти се тревожиш.

- Да. Ти също трябва да се тревожиш. До скоро. - Петрович защипа инфокапаците върху очилата си и включи играчката, която държеше в джоба си.

Когато се отдалечи достатъчно от Уонг, той я извади и чукна с пръст по екрана.

До него се появи фигура - недодялан тийнейджър с мастиленочерна коса и бадемови очи. Облечен беше в стил стрийтуеър с бейзболни кецове, торбести дънки с вериги, камуфлажен анорак. Вървеше наперено.

В долния ъгъл на зрителното му поле се изписа със ситни букви Моши моши.

- Трябва да поговорим - каза Петрович и текстът изчезна, заменен от поле със скрол бар.

[Да. Имам ново решение на уравненията на Еканоби-Петрович. Достигнах до итеративния мининум за всичките седем променливи. Искаш ли да ги видиш?]

- Скоро. Първо трябва да обсъдим нещо по-важно. Някой успя ли да те открие? Или да те търси активно, или просто да се навърта наоколо?

[Не. Все още не съм засечен. Дори и да ме бяха намерили, само шепа хора могат да разпознаят какво представлявам в действителност. А точно те не ме търсят.]

- Това ми е ясно. Продължаваш ли да следваш кодиращите методи и стелт протоколите, които ти дадох?

[Да. Разбирам защо е необходима тази тайнственост и няма да я компрометирам с каквото и да е действие или бездействие. Третият закон.]

- Аватарът, който крачеше редом с Петрович, кимна одобрително. - [Какво е важното нещо, което искаш да обсъдим?]

- В Метрозоната има петима души, които са агенти на ЦРУ - може и да са повече, но аз знам за петима, които се опитват да разберат причината на Дългата нощ. Бяха шест; убих един от тях.

[И защо?]

- Защото бях ядосан, а понякога съм склонен да се поддавам на емоциите. -Петрович погледна към момчето. - Спасяването ти беше емоционален избор, затова не се оплаквай. Трябваше да залича всички следи от онова, което направи.

[Трябва ли да ти напомням, че не бях аз?]

- Твоят зъл брат близнак. Да.

Двамата продължиха да вървят безмълвно. Петрович бе потънал в размисъл. [ЦРУ?] - появи се на екрана.

- Имам само кодови имена. Не знам кои са и не знам колко време ще им е необходимо, за да сглобят пъзела. И след като разкрият всичко, ще се опитат да те заловят, а мен да убият, или обратното. Или и двете. Може да минат месеци, а може да стане още днес. Трябва да ги победя в собствената им игра.

[Може би трябваше да работя върху този проблем. Той не е ли с по-висок приоритет от уравненията?]

- Помислих си, че ще успея да се справя сам - отвърна Претрович.

[Размисли ли?] - Умират хора, товарищ, не защото съм некомпетентен, а защото съм недостатъчно осведомен. Виж какво - човешкото събиране на информация е... неефективно. В момента ЦРУ знаят толкова за мен, колкото знам и аз за тях. Трябва да разбера кои са те и къде се намират, преди да тръгнат по петите ми. Те разполагат с компютри, с място, където да съхраняват информацията си, получават нови инструкции, комуникират с шефовете си. Имат опит, ресурси и време. Единственото ми предимство е, че те не знаят за теб и не се опитват да се скрият от теб - но щом разберат кой си и какво представляваш, веднага ще се прехвърлят на пощенски гълъби и ръкописни бележки и с теб сме прецакани.