Теории за полета - Страница 26

К оглавлению

Григорий махна с ръка към асансьорите.

- Трябва ли? - попита Петрович.

- Да не предпочиташ да слезеш по стълбите?

Да. Ако не представлява проблем.

Григорий отвори вратата и те се озоваха на студените стълбища. Валентина вървеше след Петрович.

- Какво има? - попита тя.

Петрович се извърна към вратата, която се затвори с щракване.

- Искаш да поговорим, без някой да ни чуе?

- Не, просто не обичам асансьорите.

- Кулата Ошикора?

- Да. - Стъпките им отекваха глухо върху голия бетон. - Понякога нощем се събуждам с писъци.

- След като така и така сме тук - рече Григорий, - искам да ти кажа да не криеш информация от Марченко. Знаеш го какъв е. За секунди смелостта ти може да се превърне в глупост.

- Благодаря - изсумтя Петрович. Врътна се на площадката между етажите и гумените му подметки изскърцаха. - Знам какво правя. Поне на този етап.

- Рано или късно ще му кажеш. Независимо дали по собствено желание, или защото ще си принуден. Разбираш ли ме?

- Разбирам. Наистина. Но... - Той се спря. Валентина едва не се сблъска с него, а Григорий стигна до средата на следващия пасаж от стъпала, преди да се усети, че върви сам. Върна се бавно назад, плъзгайки ръката си по парапета.

- Искаш да ми кажеш нещо?

Петрович отвори уста да заговори, но Григорий му даде знак да замълчи.

- Не забравяй, че все още работя за Марченко. Той е моят шеф. Аз съм му верен.

- Да. Просто исках да попитам дали някой от вас е чел Толкин?

- Какво? - попита Григорий, но Валентина кимна с глава.

Петрович се вторачи в нея.

- Аз притежавам Единствения пръстен - каза той.

Тя се взря в него с ококорени очи.

- Вярваш ли достатъчно на Марченко, за да му позволиш да го притежава?

- Не - изплъзна се от устните ?.

- Ако някога бъда принуден да му разкажа, убий ме. - Петрович погледна към Григорий над рамките на очилата си. - Това се отнася и за теб.

Мъжът беше объркан.

Притежаваш нещо мощно? Оръжие?

- Мощно - да. Оръжие? Само ако решиш да го използваш като такова. А ти знаеш много добре, че Марченко ще го използва. - Той погледна часовника си. - Виж-те, по-добре да побързаме.

Григорий не помръдна от мястото си.

- Това оръжие - него ли търсят американците?

- То не е... Да, макар че никога няма да го намерят.

Григорий сграбчи Петрович за ръката.

- То ли причини Дългата нощ?

Петрович се извърна настрани.

- Не ме карай да ти разкривам повече информация. Ще се превърнеш в поредната им мишена.

Григорий отдръпна ръката си.

- Това изобщо не ме радва. Не можеш ли просто да се отървеш от него? - Той пъхна ръце в джобовете си и Петрович веднага се досети, че е стиснал пистолета си.

Затова реши той да води. Заобиколи украинеца и тръгна надолу по стълбището. Когато се убеди, че останалите го следват, извика през рамо:

- Мога да го унищожа. Но няма да го направя.

Григорий и Валентина забързаха след него и когато стигнаха до приземния етаж, застанаха от двете му страни.

- Защо не?

- Защото никой няма да ми повярва, че съм го направил. - Петрович бутна с рамо вратата. - Мога да го направя още сега и вие няма да ми повярвате. Още по-малко пък американците.

Фоайето беше боядисано в сиво и бяло, цялото в извити стени и светлина. Имаше портиери и охрана, а някакъв куриер прекарваше пакет през портативен скенер.

- Знаят ли, че е в теб? - попита Валентина, докато вървяха към изхода.

- Не. Но предполагам, че ще се досетят.

- Тогава ще те убият - заключи тя.

- Ще се опитат.

Вратата към улицата се плъзна със съскане встрани. Колата на Григорий беше паркирана с двете колела върху тротоара и Петрович отвори задната врата.

Григорий се настани зад волана и притисна пръст към детектора за отпечатъци, за да запали двигателя. Валентина остави куфарчето на пода пред седалката. Двамата с Петрович доближиха глави пред вратата.

- Не ми изглеждаш особено разтревожен - каза тя. - Имаш ли план?

- Още не. Знам какъв трябва да е в общи линии. Знам какво трябва да направя. - Пръстите му се вкопчиха в студения боядисан метал. - Знам и колко време ще ми трябва, за да го задействам.

- Мислиш ли... - каза тя, но млъкна и се огледа; край тях преминаха двама пешеходци и друга кола, стара и очукана. - Мислиш ли, че ще проработи?

Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

- Да. Ще проработи.

Очите й бяха пронизващо сини като неговите, а скулите й бяха като изсечени, но в този момент изглеждаше изключително уязвима.

- Ако мога да помогна, ще го направя. По какъвто и да е начин. Врубаться?

- Хей - извика Григорий, - качвайте се.

- Добре - отвърна Петрович.

Валентина се качи отзад, а Петрович изтича от другата страна и се настани на пасажерската седалка. Григорий го погледна намръщено.

- Какво? - попита Петрович.

Шофьорът поклати глава.

- Няма значение. Къде отиваме? - Той включи сателитния навигатор и допря пръст до екрана му.

Петрович бръкна в джоба си и извади листчето, което му беше дал Даниълс. За пръв път го разгъна и прочете написаното:

- Финсбъри Парк. Севън Систърс Роуд.

11.

Чейн живееше - беше живял, минало време - в апартамент в една извънградска къща, който гледаше към улицата. Единият от ключовете на халката отваряше вратата към централното стълбище и те тръгнаха нагоре към първия етаж.

В протичащата с променлив успех сенчеста война срещу Външните Финсбъри Парк се намираше зад фронтовата линия, но не чак толкова далеч, че да е безопасен. Стрелбата, която от време на време се чуваше от север, непрекъснато напомняше за това. Повечето от местните жители вече се бяха изнесли навътре във Вътрешната зона или просто бяха напуснали града. Сред редицата магазини със спуснати кепенци или заключени решетки се виждаха само два работещи. Истинска загадка беше кой пазаруваше в тях.