Теории за полета - Страница 27

Мястото въобще не се хареса на Петрович.

- По-добре да не стоим тук повече, отколкото се налага - рече той, докато оглеждаше безличната повърхност на двукрилата врата, водеща към коридора.

- Нервен ли си? - попита Григорий. Той държеше автомата пред гърдите си, не че тук имаше някой, който да види това.

- Като че ли непрекъснато съм в такова състояние.

- Поне няма опасност сърцето ти да спре. Вече не.

- Така е. То ще продължи да изпомпва кръв през раната, която е причинила смъртта ми, дълго време, след като всъщност съм умрял. - Той приближи магнитния ключ към вградения в касата на вратата детектор, но Валентина го спря.

- Не - каза тя.

- Не ли?

- Не. - Тя остави металното си куфарче на пода и щракна закопчалките му. Скобите отскочиха и тя повдигна капака. Пренебрегна всички експлозиви, проводници и детонатори, които бяха подредени вътре, и извади един нееластичен черен кабел.

- Тина - рече Григорий, - Петрович е прав: нямаме време за това.

- Какво? Ти ли искаш да отвориш вратата? - Тя погледна над ръба на капака. - Петрович, дай му ключа.

Григорий го взе от ръката на Петрович и пробва два пъти да поднесе металното правоъгълниче пред сензора. И двата опита се оказаха неуспешни.

- Какво знаеш, което не ми е известно?

- Доста неща - отвърна Валентина. Тя прикрепи малък екран към оптичния кабел и го включи. Появи се картина на стиропорената кутия, която лежеше в куфара ?. Образът беше увеличен дотолкова, че можеше да се различи всяка отделна сивкава шупла. - Но помисли за миг. Чейн е мъртъв и може би само по случайност.

- А ако са искали да се подсигурят? - каза Петрович и допря длан до стената, отделяща го от апартамента на Хари Чейн. Изобщо не му се струваше бомбоустойчива. Той взе ключа и го пусна в джоба си.

Валентина плъзна края на оптичния кабел под вратата. Екранът потъмня и си остана такъв, докато тя не промени настройките на нощно виждане.

Появи се картина: въпреки смущенията в сигнала можеха да се различат рафтове, които покриваха стените от пода до тавана и стигаха от ъгъла до вратата.

- Почакай малко - каза тя, докато манипулираше края на кабела. - Не ме припирай.

Камерата се плъзна по рафтовете, натъпкани с папки. Яркият правоъгълник очевидно беше прозорец, зак-рит от дръпнати завеси - въпреки това светлината проникваше през тях и придаваше очертания на предметите в стаята.

- Какво беше това? - Петрович застана на четири крака до Валентина и се опита да се ориентира в разположението на мебелировката. - Там, в средата на стаята.

Тя дръпна кабела назад и го пренасочи. Наистина имаше нещо - ъгловато, тънко, издигнато над пода.

- Маса? - Тя наведе леко главата си встрани. - Музикална уредба?

- Твърде е... голямо.

Нетърпението на Григорий нарастваше.

- Ако вие не отворите вратата, аз ще го направя.

- Вече се опита - отвърна Валентина. - Не успя. Така че ме остави да си свърша работата. - Тя превключи на инфрачервени лъчи и екранът се промени, предавайки новите данни. Подът и стената бяха сини, студени. Но предметът в средата на стаята беше още по-студен - пирамида със скелетна структура, която сияеше в наситено пурпурно с изключение на нажежената до бяло точка, намираща се на върха й, на височината на гърдите на човек.

- Това е трипод. Камера? - Петрович заби мазния си показалец в пластичната повърхност на екрана. - Но това е доста странно. Някакъв източник на топлина.

- Инфрачервена светлина. - Тя застопори образа и измъкна кабела изпод вратата. - Може да е част от алармената система на Чейн. Идвал ли си тук досега?

- Не. Просто смятах, че живее в офиса си. - Петрович се взря в образа с присвити очи. - Какво ли е това нещо?

Григорий въздъхна и почеса едната си длан.

- Той е мъртъв, не са му останали никакви съседи, а вие се притеснявате за някаква си аларма, която никой няма да чуе. Дай ми ключа.

Петрович погледна към Валентина.

- Ако зависеше от мен - рече тя, - щях да кажа не. Но очевидно при нас е демокрация.

- Затова ми дай ключа - настоя Григорий.

- Няма нужда да доказваш колко голяма пыса имаш. - Петрович отново извади връзката ключове и Григорий ги грабна от ръцете му. - Искаш да отвориш вратата, без да знаеш какво се крие зад нея?

- Съвсем си се размекнал, Петрович. И сигурно новата ти жена е виновна за това. - Той приближи ключа до сензора и ключалката звучно изщрака. - Пизда.

Валентина направи две бързи крачки към Петрович, обгърна го с тънките си ръце и продължи да върви напред, избутвайки го към преградната стена. Григорий отвори вратата с бутване и бе посрещнат от пронизителния вой на сервомотори.

Във вътрешността на стаята проблеснаха светлинки, придружавани от гръмотевичния рев на автоматична стрелба. Григорий заподскача така, сякаш се бе озовал на нагорещена плоча, а мазилката на стената зад гърба му се покри с дупки.

Той се стовари по гръб с разкъсани сухожилия и разпиляно тяло.

Валентина продължаваше да притиска Петрович към стената.

- Не мърдай. Не отивай при него. С нищо не можеш да му помогнеш.

Стрелбата спря и през вратата се изниза тънка струйка дим.

- Чёрт. - Петрович не знаеше къде да си дене ръцете. За миг го обзе паника. Той сграбчи Валентина през кръста и я отмести от себе си.

Не тръгна направо към вратата, а се просна на пода и запълзя по корем. Отсрещната стена беше цялата надупчена, като на места дори се виждаше съседното помещение. Очевидно монтираното в стаята оръжие беше напълно способно да го улучи дори през тухлена стена, стига да успееше да го види.