Теории за полета - Страница 25

- Да. Много. - Той извади досието за къртицата и й го показа. - Освен ако не са глупави по рождение, разбира се.

- Тази възможност не е изключена - каза Марченко. - Реконструкцията ги направи малко такива, нали се сещаш. - Той се почука с пръст по слепоочието.

- Компенсират липсата на интелигентност с огромни количества силни експлозиви. - Петрович извади другата папка, отвори я и се зачете в събраната информация. Списък с кодови имена, копие от записка до директора на ЦРУ от някой, чието име представляваше поредица от х-ове, лист хартия, върху който бяха нахвърляни параметрите на някаква мисия, която те бяха нарекли в типичния си абсурдно префърцунен стил „Операция Черно небе".

- Та какво, значи, искат американские? - прогърмя гласът на Марченко.

Петрович вдигна глава от листа хартия, върху който с червени букви беше отпечатано: „Ултрасвръхсек-ретно".

- В следния ред: да разберат какво, чёрт, се е случило по време на Дългата нощ, да преценят дали представлява заплаха за САЩ и след това да я неутрализират. Без да се съобразяват с щетите.

- Хм. - Марченко приглади мустака си. - Явно още не сме разговаряли за всичко.

- Не - натърти Петрович.

- Ти искаш от мен да ти помогна с хора и оборудване. Мисля, че трябва да ми кажеш защо.

- Аз... - Петрович се огледа, търсейки свободен стол. С изключение на онзи, в който седеше Валентина, и един зад бюрото, други нямаше. - Ако узнаеш защо, те ще те убият.

- Рискът си е за мен, нали? - Марченко застана смущаващо близо до него; дъхът му беше остър и ухаеше на ментов освежител за уста. - Стига, Петрович. Направи услуга на стария си приятел - кой беше Новият джихад на машините?

- Ако това е цената за помощта ти, значи, искаш твърде много. - Петрович затвори папката и погледна към Марченко, чийто поглед помръкна. - Ще се наложи да ми се довериш.

- Доверието е нещо двупосочно, момче. - Марченко погледна през рамото на Петрович към Григорий, който се изтегли назад и застана до двукрилата врата на офиса.

- Освен това те наистина ще те убият.

- Чейн знаеше ли?

- Да. За теб може да е съвпадение това, че той загина в експлозията, която унищожи останките на къртицата. За мен не е. Ти може да нямаш високо мнение за американците. Не и аз. Ти дори може да вярваш, че те използвам, за да се отърва от неприятностите, и че смъртта ти не означава нищо за мен.

- А нима не е така? - Тази мисъл, изглежда, развесели Марченко.

- Да речем, че през последните няколко дни бях принуден да пренаредя приоритетите си.

Марченко изсумтя и се запъти обратно към бюрото си.

- Ще ми разкажеш, Петрович. Рано или късно.

- Споразумяхме се.

- Да, да. Лесно ти е да го кажеш. Григорий? Донеси ни кафе. Тина? Ти какво мислиш?

Валентина, която мълчеше по време на малкия им сблъсък, заговори:

- Със сигурност ИВМ е обезвредила американска къртица в Епинг Форест. Макар да не е ясно точно кой е управлявал машината, американците пазят ревниво технологията си. Не я споделят с никого и така няма опасност да попадне в грешните ръце. Къртицата им би убила с лекота всеки Външен, който се натъкне на нея - което би ги научило да стоят далеч от нея.

Марченко седна в стола си и се облегна назад. Сталин гледаше от стената към венеца му от оредяваща коса.

- Какво ще спечелят американците от присъствието си във Външната зона? -Въпросът беше предназначен за Петрович.

Не знам.

- Помисли си за причините - рече меко Марченко. - Използвай големия си мозък.

- Добре. - Петрович вдигна поглед към тавана, опит-вайки се да намери вдъхновение. - Имали са склад, който първоначално не се е намирал във Външната зона, но преместването на фронта ги е заварило неподготвени. Или пък са се възползвали от това, че Външната зона е извън обсега на ИВМ и там, общо взето, могат да правят каквото си искат. И разбира се, когато Външната зона ни нападне изненадващо, те могат да действат колкото си искат бързо и мръсно и никой няма да разбере нищо.

- Тогава ние трябва да действаме още по-бързо - рече Валентина. - Да идентифицираме агентите им и да ги неутрализираме. Ти постави добро начало.

- Ако можех да мисля по-ясно, щях да се прицеля в ръката или крака му. Жив щеше да струва колкото теглото си в злато. А сега не могат дори да използват органите му.

- Той нямаше да позволи да го заловят жив. Ти си се справил добре. - Тя погледна одобрително Петрович.

- Да. Щом казваш.

- Всички смятаме така - рече Марченко. - Само че тук нещо не е наред, нали? Представи си, че си човек от Съюза, да? Важна клечка в органите за сигурност. ЦРУ са те налазили като хлебарки. Какво ще направиш? Аз бих направил чистка. Отървавам се от враговете, все едно пускам водата в тоалетната. Вдигам голям шум. Публични процеси. Публични екзекуции. А ние какво имаме? - Той се наведе над бюрото си и прошепна: - Нищо.

Петрович потупа с ръка по джобовете си. Ключовете от входната врата на Чейн. Той ги извади и се загледа в лъчите светлина, танцуващи върху матовия метал.

- Там е работата, че той никога не е бил човек от Съюза. Получавал е информация, но не я е споделял с никого. Просто я е пазил за себе си, плетял е паяжина и е стоял в средата ?. - Той погледна към Григорий, който тъкмо влизаше в стаята. - Знам с какво се занимаваше в свободното си време.

- Тогава какво чакате? - изрева Марченко. - Отивайте. Отивайте! Те все още са на крачка пред нас.

Петрович подхвърли връзката ключове във въздуха и отново ги улови. Валентина вече стоеше до вратата, стиснала куфарче в ръка. Григорий ги пусна да излязат и ги поведе през приемната. Едната от Олгите се приб-лижаваше, носейки поднос с малки порцеланови чашки кафе, и на тримата им се наложи да я заобиколят.