Теории за полета - Страница 23

Върху бюрото също нямаше нищо - в използваните чаши имаше само утайка, а на стационарния телефон беше залепено единствено листче с номера.

Петрович се наруга, скочи към полупълната кутия, измъкна снимката от сватбата и изчопли с нокът задния капак. Но и тук нямаше нищо.

Все тая. Задачата му се бе превърнала от трудна в много трудна, но той беше подготвен и за това. С помощта на уредчето си успя да влезе в компютъра на ИВМ - не в публичния интерфейс на организацията, а в програмния код, отговарящ за точките на достъп - и същевременно изстреля тайното си оръжие.

На екрана се изписа: Моши моши.

Уредчето беше достатъчно умно, за да разбере какво иска Петрович. Естествено, че беше. Достатъчно бе да му посочи точката за достъп, която искаше да хакне, и то веднага намери решението в базата си данни. В случая нямаше нужда от финес, а от бързина. Две секунди по-късно Петрович вече беше вътре.

Капаците му се активираха и върху шкафовете с чекмеджетата се появиха идентификационни табели - уникални поредици от цифри, които бяха прикрепени към всяко досие. Двете папки, които беше прибрал в кутията, разкриха обозначенията си, но вместо напълно да ги изтрие от архива, той размени етикетите им с етикетите на две други досиета. Тях вече ги изтри и пусна агента си из компютъра на ИВМ, за да заличи всички споменавания на предишните обозначения.

Не беше идеалният вариант, но щеше да им отнеме поне шест месеца усърдна работа, докато разберат какво всъщност се беше случило. Това беше всичко; следваше връщане през хакнатата точка и заличаване на потребителската сесия от паметта, преди да затвори вратата зад гърба си.

Оставаше му само да изнесе хартиените досиета от сградата. Нямаше да му представлява трудност да се отърве от предавателите, вградени в картонените папки. Трябваше просто да ги откъсне и да накисне хартиените квадратчета в чаша студено кафе, за да ги размекне достатъчно, че да може да разлепи картона на две, и така да разглоби миниатюрната отпечатана верига. Колкото до самите предаватели, които бяха с размера на оризово зърно, Петрович просто ги изсипа върху перваза на прозореца и ги размаза със стъкленото преспапие.

Чейн разполагаше и с ножици. Петрович извади навън един от джобовете на шинела си, разряза конеца на дъното му и напъха джоба обратно. Нави всяко едно от досиетата на руло и ги напъха вътре, след което внимателно ги разгъна така, че да се разположат по дължина в подплатата на шинела, подпрени в подгъва му.

Свали капаците от очилата си, прибра ги в кутийката им, после затвори играчката и я пъхна в другия си джоб. Затвори капака на кутията и го залепи с тиксо, което взе от купчината канцеларски принадлежности на Чейн. Сложи отгоре самотното и тъжно стайно растение - някакъв вид юка, която заради размера на саксията си беше останала джужде - и то разстла кафявите си листа върху кутията.

Петрович бе намерил онова, за което беше дошъл, и времето, което му оставаше, му дойде като бонус. Той реши да си направи още едно кафе и изми двете чаши. Нямаше нито мляко, нито захар - само горещата, силна, гъста като масло течност. Кафеварката се закашля, започна да плюе течност, докато накрая водата свърши. Петрович си наля кафе в чашата, върна се до стола на Чейн и се настани в него с вдигнати върху бюрото крака.

Затвори очи и засънува: видя море, бели вълни, разбиващи се в тесния плаж, покрит с жълт пясък; брегова линия, очертана от натрупани кафяви водорасли и обезцветени от водата парчета дърво. Имаше също зелена трева и розови цветя, танцуващи на вятъра, и обрасла с гъсти тъмнозелени дървета суша. Между морето и гората се издигаше купол от прозрачен кристал, отразяващ облаците в ясносиньото небе. Под купола се виждаха постройки, сгради в сградата, а над него кръжеше и се надпреварваше с чайките безкрил летателен апарат.

Той беше там. И беше остарял.

- Доктор Петрович?

Петрович се сепна, поемайки си рязко дъх. Кафето, което държеше в скута си, се разклати, преля през ръба на чашата и се разсипа по краката му.

- Ёбаный стос! - извика той, заряза чашата на бюрото и затанцува из стаята, потупвайки се по попарените бедра. Резките му движения накараха раните от предишния ден да се обадят. Лицето му се изкриви от болка и той докуцука обратно до стола на Чейн.

- Простете - рече Даниълс. Той едва успяваше да сдържи усмивката си. -Взехте ли всичко, което искахте?

Петрович се поколеба за миг, преди да отговори.

- Да. Направих си кафе.

- Видях.

- Искате ли? Поне още е горещо.

- Да, видях и това. Добре, сипете ми.

Даниълс седна на ръба на бюрото, докато Петрович наливаше тъмната димяща течност в другата чаша.

- Нямаше много неща - каза Петрович. - Нищо, което да ми напомня за него. Никакви снимки, негови, на семейството му, на местата, които е посещавал, нищо със сантиментална стойност. Само разни дреболии.

- С изключение на сватбената ви снимка. - Даниълс взе чашата от Петрович.

- Може да намерите нещо в апартамента му.

- Неговия... апартамент. - Петрович седна отново и отпи от кафето, което бе останало в чашата, след като се беше залял. Мисълта, че Чейн може да е живял някъде - че изобщо е напускал кабинета си, - му се стори странна и обезпокоителна. - Не намерих ключове.

Даниълс бръкна в джоба си и извади найлонова торбичка за запечатване на улики. Вътре лежаха два ключа, свързани с обикновена стоманена халка. Плъзна ги по бюрото към Петрович и попита:

- Искате ли адреса?

- Да. - Той взе подадения му лист хартия и погледна към торбичката. Вътре имаше старомоден месингов ключ с езиче и обикновено парче метал за магнитна ключалка. Той ги взе в шепата си и стисна юмрука си толкова силно, че острите им ръбове се забиха в наранената му длан.