Теории за полета - Страница 81

Петрович започна да свива пръстите си един по един, докато Соренсън стоеше неподвижно, заплетена в изтъканата от него магия. Той стисна юмрука си и Валентина скочи, насочила калашника право в целта.

Пистолетът на Соренсън стреля по нея, след което, естествено, понечи да се върне на предишното си място. Петрович опря на бюрото дръжката на своя автоматик за по-голяма стабилност. Той установи, че разполага с цялото време на света - повече от достатъчно, за да види, че лицето на американката изразява пълно, абсолютно отчаяние.

Предната част на черепа на Соренсън се пропука като изпусната снежна топка. Ръката, с която държеше пистолета, се залюля неконтролируемо и тя падна, прос-на се на пода, блъскайки стола на Люси встрани. Кръвта продължи да блика още известно време, след което просто се събра в локва на пода.

Пръстът на Петрович все още се колебаеше на спусъка.

- Ти ли... й - попита той.

- Не.

И аз не.

Двамата веднага приклекнаха зад прикритията си. Петрович издърпа кабела на камерата си, за да може да огледа по-добре стаята.

- Люси. Не мърдай от мястото си. Не сме сами.

Нещо се размърда в задната част на лабораторията: чу се скърцане на метал и шумолене на жици. Петрович стисна тъничката като моливче камера и я вдигна над главата си, насочвайки я назад. От стената се откъсна облечена в черно фигура, с пистолет в ръка, която бавно тръгна към Люси.

- Валентина? Целта се приближава отдясно. - Той отново прикачи камерата към главата си. - Сега.

Изправи се и се прицели. Валентина го последва.

Тя носеше стелт костюм - плътно прилепнала черна тъкан, с множество малки джобчета и вградени хитроумни джаджи. Несъмнено това беше жена, но лицето й бе скрито под качулката на костюма, а очите - зад огледална лента.

Облечената й в ръкавица ръка се вдигна нагоре и хвана подгъва на качулката там, където той се сливаше с веждите. Когато я дръпна бавно назад, по раменете й се разпиля руса коса, вързана на конска опашка.

Тя се наведе също толкова бавно и остави пистолета на пода.

- Здравейте, доктор Петрович. - Тя свали инфокапаците си и леко ги завъртя между палеца и показалеца си, докато се изправяше.

Той не сваляше очи от нея.

- Не трябваше ли да си някъде по Оста Глазгоу - Единбург?

- Всъщност семейството ми не е там - отвърна тя. Наведе се настрани подчертано бавно и измъкна една кама от прикрепена към крака й ножница. -Прикритие. Но ако бяхте решили да проверите, телефона щяха да вдигнат истински хора.

Тя пусна ножа с острието надолу. Той се заби в пода и се разклати.

- Петрович. Коя е тази жена? - Валентина заобиколи масата, облегнала автомата на рамото си. Когато стигна до Люси, побутна стола й с крак към вратата. Той остави кървави следи по балатума.

- Предполагам, че не се казва Файона Макнийл, че не е от Оста и че не е една от моите специализанти. Тя е агент на ЦРУ с кодово име Сребро?

- Не, не е Сребро. Вие го убихте. Аз съм Маса.

- А Даниълс? Той кой беше?

- Макавей. - Тя се усмихна тъжно. - Очевидно никой от нас не е бил особено предпазлив.

- Да. Ако не бяха Външните, щях да ви очистя до един.

- Нищо не е станало случайно - отвърна тя. Погледна Петрович, после се обърна към Валентина, може би чудейки се кой от двамата ще я убие пръв. И със сигурност въздъхна облекчено, когато усети, че опасността е отминала.

- Осъзнаваш ли, че ще платите скъпо за тези безчинства? - Петрович сам се изненада от спокойствието си. - Да сформираш армия от фанатици и да я изпратиш срещу беззащитните граждани?

- Да - рече тя. - Знам. Само че те се оказаха не чак толкова беззащитни, както смятахме. Нали, Сам?

Той не отговори, но му се прииска да я поотдалечи от оръжията ?. Тъй като всъщност цялото й тяло представляваше оръжие, се зачуди дали да не постъпи с нея така, както беше постъпила тя със Соренсън. Което от своя страна повдигна куп нови въпроси.

- Да не би да се опитваш да дезертираш?

- Не мога повече така. Искам да живея в свят като онзи, който ме накара да си представя. Искам да бъда с... с хора като теб. Не знам дали е възможно, но знам, че не искам вече да съм тази, която съм. Тя не е добър човек. Тя е способна просто да стои и да гледа как един от сънародниците й връзва и пребива от бой едно момиче и да не направи нищо, защото не чувства нищо. - Жената наведе поглед към краката си. - Докато ти... ти си добър. Ти дойде, когато тя имаше нужда от теб, въпреки всичко останало, което се случва.

Петрович все очакваше акцентът й да се промени, но той си оставаше все така безупречно провинциален шотландски.

- Аз съм отговорен за нея. Какво друго бих могъл да направя?

- Да я изоставиш. Да изпратиш някой друг да свърши мръсната работа вместо теб. Ала всъщност на теб това изобщо не ти мина през ума, нали? Впрочем наистина е време вече да я освободиш.

- Което би означавало някой от нас да пусне оръжието си. Мисля, че трябва да изчакаме, докато повикам подкрепление. - Той прочисти гърлото си. -Соня?

Японката лекичко открехна вратата.

- Защо се забави толкова? Чух изстрел, после...

- Има усложнения, някои от които не са напълно разрешени. Ей там на пода лежи един нож. Вдигни него и пистолета и изкарай Люси отвън.

Соня надникна вътре.

- Коя е тази?

- ЦРУ. Разговаря ли отново с Макензи?

- Не. Не още.

- Недей. Искам да съсипя тоя сукин сын и нямам никакво намерение да го предупреждавам предварително. Хайде, вземи ножа.

Соня заобиколи трупа на Соренсън и локвата кръв и грабна оръжията. Възползва се от възможността да огледа противника.