Теории за полета - Страница 67

Външният се хвърли неумело напред, замахвайки към ръката на противника си. Пред погледа на Петрович се изви кървава дъга и той успя да отстъпи тъкмо навреме; и двамата бяха ранени и се опитваха да се убият един друг.

Ръката с ножа се дръпна назад, приготвяйки се да отбие ответния удар. Мъжът вече се намираше достатъчно близо, за да може Петрович да забие дулото на пистолета в тялото му и да не пропусне. Преди някой от двамата да направи следващото си движение, във въздуха прелетя някакво черно-бяло петно. То се приземи върху гърба на Външния и го накара да залитне назад и да се просне в цял ръст сред разпилените начупени стъкла.

Той нанесе ритник и Люси отново се озова във въздуха, след което се стовари обратно върху седалката си. Косата й беше разпиляна, макар че момичето се опитваше да я събере в опашка. Външният се обърна към нея и Петрович видя дръжката на кухненския нож, стърчаща под лопатката му.

Той се пресегна и я дозаби с един удар на дланта си. Външният внезапно замря, Петрович обхвана с двете си ръце гърлото му и го дръпна назад, по-надалеч от Люси, към зеещата дупка на предното стъкло. После го изхвърли навън оттам, откъдето бе дошъл.

За миг краката на мъжа се закачиха за долния ръб, после той се откачи и изчезна от погледа на Петрович. Автобусът подскочи при преминаването над едно от най-меките препятствия в бурята от разтърсвания.

Петрович погледна към Люси. Той я беше покварил и бе унищожил невинността ?, и сега единственото, което му оставаше, беше да бръкне в джоба си за другия нож. Плъзна го по пътечката към нея, кимвайки й със задоволство; тя го вдигна с вирната брадичка и с непокорно изражение на лицето.

[Дръжте се.]

Твърде късно.

Блъснаха се в нещо твърдо. Шофьорският еърбег се разгъна едновременно с проблясъка на експлозията и разширяващия се ореол от прах. Петрович, който стоеше прав и нямаше за какво да се хване, се плъзна неудържимо към предната част на автобуса.

Нищо не можеше да попречи на изхвърлянето му навън. Небе и земя се сляха в едно и той се стовари върху покрива на една кола, полузатрупана от купчина отломки. Автобусът се наклони странично и когато започна отново да се изправя, Петрович се изтърколи от покрива. Гумите на автобуса се стовариха върху колата и я смачкаха сред трясък на метал и пластмаса.

Автобусът се спря малко по-нататък; Петрович можеше да се пресегне и да докосне горещия капак на двигателя му.

[Петрович?]

Той си пое дълбоко дъх и болката го изпълни с радост. Все още беше жив. Все още беше свързан.

- Чёрт.

[Заповядвам настъпление. Един момент.]

Бученето в ушите му не беше продукт на въображението му. Гласовете наистина се извисиха в боен вик - продължителен, протяжен рев. Петрович установи, че лежи на асфалта, в покрайнините на полето от отломки. Край него се въргаляха парчета от тухли и трески. Той се надигна и седна, убеден, че всичките му шевове са се скъсали и е докарал на тялото си нова доза наранявания.

Пистолетът му беше изчезнал. Очилата му ги нямаше. От ръцете му и от лицето му течеше кръв. Той се изправи, за да посрещне своите воини. Облечените в сиво бойци на ИВМ, европейските войници със своите маслиненозелени униформи, синеещите се работници на Ошикора - всички тичаха към него по улицата.

Но всички те мълчаха намръщено, стиснали здраво огнестрелни оръжия, тояги и мечове. Той се обърна да разбере откъде идват виковете и видя как Външните се задават отзад и реват с цяло гърло.

Петрович се насочи към средата на улицата. Може би в суматохата Външните го бяха помислили за някой от своите. Той не носеше униформа и не беше очевидна цел. Те притичаха покрай него. Той погледна към автобуса, който беше полегнал като кит - страните му бяха покрити с дупки, вдлъбнатини, драскотини. Към затъмненото стъкло беше притиснато едно лице, а до него се виждаше бледа, розова длан. Люси.

Противниците се срещнаха малко по-надолу по улицата; оформиха се кратки сблъсъци, където куршумът или острието бързо решаваха изхода. Влезеха ли в бой, никой не отстъпваше. Сражаваха се и падаха. Появиха се нови

Външни, които заемаха местата на падналите, и никой не обръщаше внимание на седящия в сянката на катурнатия автобус Петрович.

Но само докато пред очите му не изскочи покрит с прах мъж, който носеше дълъг стоманен прът. До него вървеше момче. Той ги разпозна и двамата -момчето беше спасил, а мъжът бе видял да убива два пъти през прозореца на Люсината спалня.

Мъжът се наведе, за да излае някакви заповеди на момчето - няколко думи, не повече, - и то хукна обратно по пътя, откъдето двамата бяха дошли. Тогава забеляза Петрович и докато тичаше, се извърна към него.

То, естествено, знаеше, че Петрович има пистолет, и, естествено, изкрещя предупредително.

- Фокс!

Значи наистина беше той. Човекът, чиято основна цел беше да изгори града. Петрович се наведе, за да вземе една счупена тухла, и по случайност успя да избегне запратения по него като копие метален прът. Докато се изправяше, той се удари в стоманата, забита отстрани в автобуса. Докато се усети, че мъжът се движи бързо като светкавица, пред очите му вече проблясваше окървавен нож.

Той хвърли тухлата напосоки. Фокс я отби с лекота и се хвърли напред, замахвайки с ножа си към лицето на Петрович.

Тялото му беше твърде мудно, твърде натъпкано с наркотици и твърде увредено, за да реагира по-бързо. Острието премина през окото му и спря при гърбицата на носа. Плътният мрак го връхлетя внезапно. Петрович почувства как се завърта и пада, посрещнат от острите ръбове на разпилените по пътя отломки.