Теории за полета - Страница 48

Петрович се взря в очилата си.

- Надявам се, че просто оглеждат терена. Не, идва една кола.

Той остави бутилките и се качи на горния етаж. На вратата на стаята на Люси беше написано името й с големи пластмасови букви. Той влезе тихо вътре и се сви до прозореца. Тя лежеше на леглото си напълно неподвижна, заровила лице в розовата си възглавница. Размърда се едва когато чу как вратата се затваря.

Погледна го със зачервените си очи и Петрович притисна пръст към устните си. После се надигна над перваза и погледна през прозрачната мрежа към улицата.

Колата - ниска, червена, бърза, със затъмнени стъкла и лъскави лети джанти - се движеше с пълна скорост към събралите се на пътя Външни. В първия момент те като че ли не разбраха какво става. Не се отдръпнаха встрани и макар от едната страна на пътя да имаше редица от паркирани коли, те не се опитаха да застанат зад тях или зад стълба на някоя улична лампа. Нито пък насочиха към нея оръжията си, които варираха от древни револвери до няколко карабини и една модерна щурмова пушка.

Двигателят на колата изрева. Предната й броня закачи едно от паркираните превозни средства и тя яростно се плъзна през бялата линия насред пътя, като помете огледалото за обратно виждане на друга кола.

Външният, който стоеше по средата на пътя, носеше стоманен прът, дълъг горе-долу колкото собствената му височина. Той го вдигна с прашната си ръка, подхвана го като копие и зачака. Останалите Външни бавно се отдръпнаха встрани, пристъпвайки с меките си обувки, направени от кожата на животните, които бяха убили.

Колата почти беше стигнала до него, ала той не помръдваше от мястото си.

Изведнъж подскочи така, сякаш имаше пружини в обувките си. Не направи никакво усилие да метне пръта - той просто се озова в хоризонтално положение пред приближаващата се кола.

И премина през нея. Предното стъкло се напука по цялата си ширина, а прътът продължи напред и излезе през задния прозорец, където се спря, щръкнал наполовина навън.

Последва свистене на гуми, два последователни удара и колата спря, наклонена на една страна, вклинена между два паркирани автомобила. Над смачкания преден капак се виеше дим, а от натрошеното купе се сипеше фин бял прах. Към писъка на домашните аларми се присъедини и воят на автомобилните.

Външният се приземи на асфалта, приклекна и посегна към ножа на колана си. Изправи се, вдигнал високо ръце, и останалите бързо заобиколиха разбитата кола.

Шофьорската врата се отвори. На пътя, в краката на мъжа, се свлече човешка фигура. Белият прашец се разнесе във въздуха, а спуканият еърбег се сбърчка върху таблото. Външният се пресегна, сграбчи шофьора за гърлото и го изправи на крака.

Като че ли беше мъж, но лицето му бе толкова окървавено, че беше трудно да се разпознае стар ли е, или млад. Не че имаше особено значение, защото миг по-късно Външният го прободе - заби ножа си отляво във врата му с така сила, че върхът му се показа от другата страна. Мъжът продължи да стиска дръжката, докато жертвата му се гърчеше и се опитваше да я сграбчи, което не продължи дълго.

После Външният издърпа рязко ножа, като едва не отряза главата, и пусна раздърпания труп, който се свлече на земята.

Останалите Външни не направиха никакъв опит да се намесят, да се присъединят, да разговарят един с друг - нищо. Те наблюдаваха пасивно как мъжът прикляка до колата, за да огледа вътрешността ?.

Той наклони глава и им махна със свободната си ръка.

Пасажерската врата се отвори рязко и навън изскочи момиче с вързана на опашка руса коса. След първите няколко шеметни крачки тя се спъна и се просна на пътя. Един от Външните се хвърли през смачкания преден капак, претърколи се и скочи право върху гърба на момичето точно когато тя се опита да се изправи.

Люси стоеше зад Петрович и гледаше към тихата улица на своето предградие, където никога не се беше случвало нищо особено.

Петрович я отведе обратно до леглото и я накара да седне, по-надалеч от гледката на улицата. Долавяше писъците през воя на алармите, но му се искаше да не ги чува. Почеса се по брадичката, после си свали очилата и се щипна по основата на носа.

Когато отвори очи, пред погледа му попаднаха краката ?.

- Имаш ли маратонки?

Тя носеше черни обувки с танк подметка. Сигурно ходеше в добро училище -черни обувки, черни чорапогащи, черна пола, бяла риза, сако с емблема на джобчето. Вратовръзка, за бога.

- Д-да. - Момичето посочи гардероба. Сви се от страх, когато продължителният, протяжен плач отвън премина в нисък, хриплив стон.

- Обуй ги - каза Петрович.

Размазаната й фигура кимна. Тя отиде до гардероба и извади оттам най-белите маратонки, които беше виждал в живота си.

- Чёрт. - Той си сложи отново очилата. Червените точки, които представляваха групичката отвън, се изтегляха обратно към моста и той погледна за всеки случай през прозореца, за да се убеди в това. Видя гърбовете им, докато се отдалечаваха по пътя.

Люси вече беше обула маратонките си и стоеше до вратата. Отвори уста да каже нещо, но Петрович я изпревари.

- Недей - каза той, - не ми благодари нито сега, нито когато и да било. Ясно ли е?

- Но...

- Просто недей. - Той мина покрай нея и слезе в кухнята. Напълни три малки бутилки с вода, подхвърли една на Миямото и една на Люси. Тя успя да я улови.

Миямото погледна първо към момичето, после към Петрович и присви очи.

- Ти каза.

- Пасть забей! Разполагаме най-много с пет минути, за да стигнем до следващата линия на север. - Той бръкна в джоба на шинела и извади ножа на Люси. Подаде й го с дръжката напред. Тя се поколеба и Петрович изръмжа. - Знаеш какво да правиш с него, нали?