Теории за полета - Страница 43

- Не слаб. Не дава.

- Петрович - каза Миямото. - Нямаме време за това.

- Щом аз казвам, значи има. - Той погледна отново момчето. - Знаеш ли какво е пистолет и какво може да направи?

Момчето кимна.

- Мога да те накарам да ми разкажеш всичко, което поискам, но няма да го направя. Вместо това можеш да ми зададеш един въпрос и в замяна аз ще ти задам един.

- Слаб! Ти слаб! - изпищя момчето, но не нападна.

- Имам пистолет. Хайде, ти си скаут, следотърсач. В мое лице имаш човек, който може да отговори на всеки въпрос, който ти хрумне.

Момчето се заслуша в града, проверявайки дали наблизо има някой друг.

- Ти какво? Той какво?

Петрович се намръщи.

Аз какво? Какво ми е името ли?

Тръсване на глава.

- С какво се занимаваме?

Отново тръсване.

- Откъде идваме? - Най-после получи кимане. - Аз съм руснак. От Санкт Петербург. Той е японец, само че Япония вече не съществува.

- Рус. Москва - каза момчето.

- Москва, да. - Той се зачуди накъде отива този разговор.

- Япония. Токио. - Момчето притисна показалци към крайчетата на очите си и ги дръпна встрани.

Петрович се засмя, но Миямото се възмути.

- Не Лондон.

- Не, не Лондон. Никой от нас не е роден тук.

И по един неведом за Петрович начин този отговор като че ли задоволи Външното момче.

- Говори.

Той се вкопчи в дадената му възможност.

- Как сте организирали атаката си? С една армия или с много групи? Има ли някой, който да ви командва?

Момчето прокара пръстите си с изгризани нокти през мръсната си коса. Може би си мислеше, че искат да разберат твърде много неща от него.

- Защо? Вие омразни врагове.

Петрович изсумтя.

- Да, такива сме. Трябва да намеря съпругата си. Последно чух, че е в Уест Хам, който се намира в другия край на града.

- Уест Хам знам. Съпруга не знам.

- Не очаквам от теб да я познаваш.

- Той няма предвид това - не разбира какво е съп-руга - рече Миямото. Той пристъпи напред и направи същото като момчето: заслуша се в града. Той беше неестествено тих. - Неговата жена. Трябва да намери жена си.

- Жена? Защо?

- Пак повтарям - рече Миямото на Петрович, - че нямаме време за това. Те са Външна зона от две десетилетия и това е променило езика и културата им до такава степен, че общуването е невъзможно.

- Искам да разбера какво ни чака там. Дали е цяла армия, или са тайфа изпаднали племена, които по-скоро биха се избили помежду си, отколкото да убиват нас? Дали изобщо имат план? Това е важно. - Петрович отново насочи вниманието си към момчето. - Кой ти е шефът? Кой е големият човек?

- Фокс - отвърна момчето. - Той убива теб, той убива теб. - То посочи един след друг и двамата.

- Да. Сигурно ще убие и теб. Къде е той?

Момчето посочи точно на север.

- Чака те да се върнеш и да докладваш, така ли? Ще му разкажеш ли за нас?

- Защо не?

- Защото не се интересуваме от едно и също нещо. Не се конкурираме. Той иска да превземе града. Аз искам да намеря съпругата си.

- Фокс не иска града. Той изгаря града. Изгаря всичко.

- А пък аз си мислех, че той иска само да завземе Уест Енд, за да може да поразгледа малко забележителности. - Петрович завъртя очи. - Може да изгаря каквото си иска, стига то да не включва мен или нещо, което е мое. Макар че ако оттук тръгне директно към централните зони, ще трябва да внимава за танкове.

- Танкове - повтори момчето. - Какво танкове?

- Този Фокс е по-голям от нас, нали? Някой от първоначалните Външни? Той ще знае какво е танк - отвърна Петрович с лукава усмивка. - И спътникът ми е прав. Само си губим времето. Хайде, махай се, отивай там, откъдето си дошъл.

Момчето - на години не много по-възрастно от Петрович от времето, когато беше тичал по заледените улици - положи ръка върху дръжката на ножа си и започна да го издърпва. Петрович вдигна пистолета и се прицели в лицето му. Момчето се ухили.

- Не слаб.

- Не. Не ме обърквай с останалите от стадото. Не съм като тях. - Петрович махна с пистолета към линията. - Бягай.

Двамата гледаха как момчето се отдалечава на бегом, подскачайки от едната релса на другата просто за удоволствие. Миямото изръмжа гърлено.

- И какво постигнахме с това?

- Заткнись! Трябва да направя още нещо. - Петрович измъкна играчката. -Проследяваш ли го?

[Естествено] - отвърна аватарът.

- Добре. Маркирай го, както и всеки, с когото влезе в контакт. После маркирай и техните контакти. Искам да ми направиш карта.

Пак ли навигационната система?

- Малко повече от това. Моят сътрудник -вървящия пред очите му текст.-отвърна Петрович, докато гледаше

[Значи съм повишен. Наравно с биологичната единица. И въпреки това статусът на гражданството ми остава под въпрос.]

- Това е... - започна Петрович, но се спря. - Не сега. Просто ми кажи къде отива хлапето.

[Минава под Ладброук Гроув. Пътят е задръстен, движението е спряло. Оттам не може да се мине. Сега прескача оградата, за да стигне до Канал Уей. Сляпа улица. Тръгва напряко на изток покрай брега. Там, край пътния мост, има тесен пешеходен мост към северната страна.]

- Добре. - Той затвори играчката. - Пое ли си дъх?

- Бих искал - отвърна Миямото - да ми обясните какво точно правите.

- Ще ти го обясня в движение. - Петрович отново се затича в посоката, в която беше поело момчето. Когато Миямото го настигна, той каза: - Мисли за това като за вирус. Ако да бъдеш Външен е болест и хлапето е бацилоносител, всеки, с когото разговаря, също ще е Външен. Както и всички, с които говорят те. Ако имат някаква организация, до няколко часа ще знам къде са повечето от тях.