Теории за полета - Страница 40

- Значи ще минем през парка. - Миямото докосна дръжката на меча си, която се подаваше над лявото му рамо. Но после погледна към Ошикора Тауър, която се виждаше в далечината.

- Да видим каква е ситуацията на Мерилебоун Роуд. - След тези думи Петрович започна да си проправя с лакти път към Хайд Парк. Миямото го последва, без да изпуска от поглед ветреещия се шинел.

Паркът беше заобиколен с ограда - заграден като строителна площадка с боядисани дървени дъски, двойно по-високи от човешки ръст. Сред предупредителните знаци, заковани от външната страна, се виждаха и такива за биологична опасност в черно и бяло. Самата порта беше вързана с вериги и заключена, а отгоре бе покрита с полиетилен.

Миямото извади меча си и плъзна острието между портата и найлона. После бавно вдигна ръката си нагоре. Под разрязания найлон се показа черното желязо. Красивите орнаменти бяха създадени за показ, не за защита. Петрович подскочи, заби обувката си в една пролука и се закатери нагоре, докато не стигна до върха, като се задържа за един от пилоните.

После се прехвърли през портата и се плъзна на земята, озовавайки се пред Миямото, който го гледаше от другата страна на решетката.

Какво?

Ъгълчетата на устата на Миямото леко се повдигнаха нагоре.

- Бива ви доста повече, отколкото смятах.

- Освен това мога да пикая по-нависоко от теб. Докарай своя жопа отсам.

Миямото притегна каишите на катаната си, изкатери се по портата и с лекота скочи на земята до Петрович. После огледа сивкавата пустош над рамките на инфокапаците си.

В северния ъгъл на парка бяха струпани жълти багери и първите опити за разчистването на бежанския лагер бяха започнали оттам. Районът вече представляваше просто море от утъпкана кал. Серпентината беше пресушена и изчистена с помощта на подемници с грайферни драги, а в източния край на езерото беше спрял един кран.

Като се изключи това, както и липсата на трупове, мястото изглеждаше точно така, както си го спомняше Петрович: ниски, разнебитени навеси, повечето от които се бяха срутили, направени от стари, разкъсани от вятъра найлонови чували, парчета от щайги и метални колове, между които криволичеха тесни пътечки.

- Да. Карай по прекия път и гледай да не пипнеш холера.

Петрович се затича леко, предоставяйки на плъховете достатъчно време, за да отскочат от пътя му. Някои от заслоните бяха построени точно върху пътя, пресичащ парка, но маршрутът си оставаше сравнително пряк.

Мостът, който минаваше над черната, смрадлива бездна на Серпентината, изглеждаше доста отблъскващо. Още по-ужасен бе наклоненият, отъпкан терен, стигащ до Ланкастър Гейт, в който се забелязваха следи от гъсенични вериги и стърчащи от кафявата почва начупени кости.

Отчаяните бездомници идваха в Хайд Парк, за да умрат, и това беше тяхното наследство. Още докато съществуваше, мястото го изпълваше с гняв; сега, след зак-риването му, то продължаваше да му въздейства така. Петрович го смяташе за себична, безсмислена пустош: глупава, жалка, инфантилна.

Гледката го зареди с повече от достатъчно енергия, за да се изкатери по портата в другия край на парка, да се прехвърли през заострените й перила и да се озове до Бейзуотър Роуд.

Миямото скочи след него и се огледа.

- Тук като че ли не изглежда по-добре, Петрович-сан.

Потокът от хора продължаваше да се носи на юг - застрашително движещо се препятствие, което двамата трябваше да преодолеят. Съобщаваше се, че Външните са се приближили до Хампстед Хийт; хората, които живееха в западната му част, имаха къде да отидат, но за онези на изток имаше само един изход. Тауър Бридж беше най-ниската пресечна точка над реката, точно в сърцето на града.

- Ако бягах толкова бавно, никога нямаше да стигнем дотук. Но дори в тази ситуация все някой трябва да управлява трафика. - Петрович побутна очилата си нагоре. - Май трябва да сме благодарни, че това не се е превърнало в паническо бягство.

Засега каза Миямото.

От Стратфорд съобщават за сблъсъци.

- Чёрт. - Петрович бръкна в джоба си, за да извади кутийката с капаците. Защипа ги върху очилата си и включи играчката.

[Моши моши.]

- Нуждая се от маршрут. В Уест Хам има една казарма, която е база за операциите на Маделин. Ще е още по-добре, ако можеш и да подслушваш радиочестотите на ИВМ - без те да разбират, че ги слушаш - и да се опиташ да я чуеш.

- С кого говорите? - попита Миямото.

- Навигационна система с гласово активиране. С някои допълнителни,нестандартни плъгини.

Пред очите му започна да се появява текст:

[Имам нужда от уточняване на критериите: най-къс, най-безопасен, най-бърз или комбинация от тези три параметъра.]

- Нека да е най-бързият.

ИИ се материализира пред невиждащия го Миямото.

[Всеки маршрут, всякакъв способ?]

- Да.

[Как се справяш с тичането по железопътни релси?]

- О, сигурно се шегуваш.

[Никакви влакове. Никакви хора. Знам, че са ти го обещавали и преди -този път ще е различно.] - Използвайки камерите на отсрещната сграда, аватарът огледа Миямото. - [Кой е този?]

Осъзнавайки, че човек не би могъл да води разговор с обикновена навигационна система, камо ли да спори с нея, Петрович написа отговора си върху екрана на играчката: „Това е един от корпоративните самураи на Соня".

Аватарът на ИИ огледа Миямото и рече одобрително:

[Изглежда ми компетентен.]

„Ще ти се - написа в отговор Петрович. - Сега се захващай за работа. Нямаме време за това."

[Аз съм - изненадан не е съвсем точна дума - изумен от способността на човеците да имат две противоположни мнения едновременно. Ще трябва да проуча как е възможно това.]