Теории за полета - Страница 39

К оглавлению

Петрович използва възможността да свали очилата си и да ги избърше в тениската си.

- Когато потърся значението на думата пиздец в речника, знаеш ли какво намирам?

Миямото не отговори.

- Моята снимка. Ето какво. - Той си сложи отново очилата и отвори със замах вратата. - Хайде, любовнико. Идваш с мен.

16.

Двамата гледаха потока от бегълци през стъклената врата на университетското фоайе.

- Това ще усложни нещата - каза Миямото.

- Без майтап, Шерлок. - Петрович наблюдаваше внимателно някаква жена, която буташе голяма хромирана бебешка количка, пълна догоре с претъпкани найлонови торби. Нямаше никакви признаци за наличието на бебе.

- Всички са се запътили в една посока. Която не е нашата.

- Да. Навикът ти да посочваш ёбаные очевидни неща много бързо ще ми омръзне. - Петрович отвори вратата, за да пусне навън един от лекторите инженери, който буташе количка, натоварена с облепени кашони. В помещението нахлу уличният шум, брътвежите, грохотът на движещи се хора. Това му напомни за някогашните дни, преди Дългата нощ, когато той беше никой и градът му бе убежище. - Да вървим.

Единственият начин да успеят да си проправят път по тротоара беше да се придвижват с притиснати към стените гърбове, но дори тогава се налагаше да спират, за да могат да преминат по-обемните товари, или да се връщат назад и да губят ценно време.

Петрович придърпа Миямото под арката на една входна врата по пътя към горния край на Икзибишън Роуд.

Това е глупаво.

Миямото се намърда в тясното пространство и успя да заеме по-малко място от Петрович, макар да имаше почти същата височина и телосложение.

- Искате да изоставите плана си?

- Не, просто да го променя. - Той издължи врат, за да погледне над потока от хора и огледа трафика от двете страни на бялата линия. - Да видим дали ще успееш да се придържаш към мен.

Петрович пристъпи напред и се остави да бъде понесен от тълпата. Но макар да се тътреше назад, откъдето бе дошъл, едновременно с това бавно се приближаваше към другата страна на пътя. Кракът му се плъзна долу от тротоара и той тръгна заедно с онези, които носеха лек багаж, само чанти и раници, промушвайки се между колите и бусовете, движещи се на юг.

После седна на капака на една кола и залюля крака. Без да обръща внимание на вбесения шофьор, който не спираше да удря по клаксона, той се изкатери на покрива и погледна нагоре по улицата към Хайд Парк.

Големите превозни средства представляваха проблем. Не можеше да се изкатери по някой голям бус или камион, но успяваше да се провре между тях, разчитайки на смяната на платната и на немалка доза късмет.

Автомобилът, върху който се беше покатерил, се люшна напред, за да доближи бронята на движещата се пред него кола, и Петрович приклекна като сърфист, който се опитва да запази равновесие.

Миямото се появи до него, предполагайки, че Петрович има нужда от подкрепа.

- Защо не се грижиш за себе си? - Петрович се изправи и мръщейки се на неочакваната болка, се затича напред.

Каросерията дрънчеше глухо под краката му. Той стигна до багажника и прескочи върху следващата кола. На покрива й беше завързан матрак -хората си мислят, че ще се нуждаят от възможно най-странните неща - и той скочи върху него, използвайки го като трамплин към следващата кола в колоната.

Не погледна зад гърба си. Миямото сигурно беше там. Момчето смяташе, че е по-добро от Петрович, по-кадърно от Петрович и в никакъв случай нямаше да позволи на някакъв си гайджин да го засенчи.

Той се приземи с лекота върху колата и се подпря върху протегнатите пръсти на ръцете си. Жената зад волана го гледаше втренчено. Всяко свободно пространство във вътрешността беше натъпкано с плюшени играчки -изглеждаше сякаш козината с пастелни цветове постепенно поглъща шофьорката жива. Двойката с матрака изведнъж се стори на Петрович напълно нормална.

Но нямаше време за чудене. Той се изправи, премина през покрива и се озова пред първия си миниван с полегат прозорец. По принцип улицата беше двупосочна, но в този случай само някой идиот би тръгнал на север - от двете страни на бялата линия се точеха дълги колони автомобили, а пространствата между тях бяха пълни с хора.

Петрович прецени на око разстоянието до покрива на най-близката кола. Тя беше твърде далеч за скок от място, а на него изобщо не му се искаше да слиза.

Миямото скочи от другата му страна, без да си прави труда да се обръща назад. Той се движеше като котка, с грация и увереност в гъвкавите си крайници, сякаш цял живот беше тренирал точно за този момент.

Петрович изръмжа под носа си и скочи точно когато отдолу преминаваше една пазарска количка. Той използва дръжката й за опорна точна и заби водещия си крак между ръцете, които я бутаха.

Когато най-накрая се изправи върху оранжевия пок-рив, Миямото вече имаше две превозни средства преднина. Петрович се впусна в преследване. Дори когато се сблъска със следващото препятствие във формата на тир без каросерия, той успя да запази инерцията си. Промуши се между автомобилите, качи се зад кабината и със засилка прескочи върху следващата кола.

Светофарите на кръстовището примигваха хаотично. Миямото стигна пръв до тях, но само след секунди Петрович изкатери последната кола и с приплъзване стъпи на асфалта.

- Това беше забавно - рече той. - Да го направим пак.

Миямото вдигна вежди над тъмните си очила.

- Да не би да смятате да пътувате по този начин чак до... къде?

- Уест Хам. Десет километра в онази посока. - Той посочи към Хайд Парк Корнър. - Ала в момента около пет милиона души се опитват едновременно да прекосят Темза. Ще трябва да тръгнем на север, за да стигнем до изток.