Теории за полета - Страница 20

Тя го прегърна и отпусна ръка върху рамото му, което беше натъртено от отката на карабината. Хартиената пижама, с която бе облечен, прошумоля.

- Не му повярвах - каза той. - Не му се доверих. Може би...

- Той просто те е използвал, както обикновено. Ти дори не го харесваше.

- Да, знам. И след като вече го няма, дори не мога да му кажа какъв пиздобол е. - Петрович се облегна върху Маделин и отпусна глава на гърдите ?. - Знаех, че нещо не е наред. На портала трябваше да има охрана. Той искаше да вървим напред, аз исках да изчакаме. Така че той направи каквото искаше, а аз останах. Стана пред очите ми, Мади.

- Можел е да изчака, също като теб.

- Можех да го накарам да изчака.

- А той слушал ли те е някога? Винаги правеше каквото си е наумил. - Тя го притисна към себе си. - Глупав човек.

- Ох - промърмори Петрович.

Извинявай рече тя. Но не го пусна.

Двамата поседяха така известно време, всеки заслушан в тихите звуци на другия. Вратата отново се отвори и в чакалнята влезе мъж с униформа: сако, изгладена бяла риза, притегната вратовръзка, панталони, които и в буря нямаше да се измачкат. На кръста си носеше кобур с револвер, а в ръката си държеше прозрачна найлонова торбичка.

- Простете за прекъсването. Сержант Петрович, доктор Петрович?

Двамата вдигнаха погледи към него.

- Капитан Даниълс. Разузнавателен отдел. Съжалявам за загубата ви.

- Загуба? - надигна се Петрович. - А, да. И аз.

Даниълс протегна ръката си, в която държеше торбичката.

- Трябва да задържим това като доказателство, но ако искате, по-късно можем да ви го предадем.

Маделин взе торбичката и огледа ножа, който лежеше вътре.

- Къде го намерихте?

- Хирургът го извади от гърдите на съпруга ви, сержант.

Тя погледна намръщено Петрович и върна торбичката с ножа на капитана.

- Това е кабар. Американски.

- Произвеждат ги в Тайван - рече Петрович, притискайки ръка към превръзката на гърдите си. - Може да е дошъл отвсякъде.

- Не, не може - възрази тя. - Може да е изваден само от глупавия ми съпруг, който след десетина години ще замени всичките си важни органи с пластмаса и метал.

Тя се изправи, принуждавайки капитана да отстъпи назад, и сложила ръце на хълбоците, продължи да мъмри Петрович.

- Имаш ли да ми казваш още нещо? Да си изгубил някое око или крак? Да не си се сдобил с кибернетичен далак? Защото вече са заменили мозъка ти с евтин джобен калкулатор.

- Зависи - отвърна Петрович.

- От какво?

- От това какво са ти казали. - Той погледна над рамката на очилата си. -Трябва ли да го правим точно сега?

- А кога? Доколкото виждам, не се занимаваш с нещо важно в момента -освен ако не си организирал друга пресконференция, на която да ръсиш обиди.

- Може би трябва да се върна по-късно - осмели се да се обади Даниълс.

- Не, вече приключихме. Нали щеше да ми казваш всичко, Сам. Всичко.

- Добре мина - каза той. - Какво мога да направя за вас, капитане?

- Искам да ви задам няколко въпроса. Сигурен ли сте, че моментът е подходящ?

- Да. Тя е права - нямам какво друго да правя, така че можете да питате. Ще отговоря, доколкото е по силите ми. Може ли първо да ви попитам нещо?

Даниълс посочи освободеното от Маделин място и Петрович му кимна. Капитанът седна изпънат, сякаш е глътнал бастун.

- Колко съм я загазил? Ако онзи тип, когото застрелях, е просто обикновен гражданин, който обича да се облича като нинджа, значи здравата съм прецакан.

- В такъв случай - отвърна Даниълс - досега да съм ви арестувал.

- От мен се очаква да съм умен. Всички ми го повтарят. Можех да зарежа всичко. - Петрович се почеса с нокти по скалпа. - Мисля, че трябва да се извиня на някои хора.

Лицето на Даниълс потрепна.

- Няма го в базата данни на Метрозоната. Съдейки по вида му, най-вероятно е Външен.

- В такъв случай е добре, че не го застрелях в главата.

- Да. Странен ли ви се стори?

- Израснал съм на улицата. Знам как се държат хората, които са уплашени, изненадани, стреснати. Този мъж беше твърде спокоен, сякаш знаеше какво се случва, сякаш той е причината да се случи. Просто не ми се стори редно.

- Затова го подгонихте?

- И той побягна. Изглеждах като говно и носех пушка. И аз бих побягнал, ако срещна такъв, макар да ми се ще да вярвам, че бих успял да се измъкна. - Петрович се размърда върху стола. Болката беше започнала да се процежда през омайването, причинено от морфина.

- Не си ли помислихте, че трябва да стоите по-надалеч от човек, който скача от високи сгради?

- Да. Но вече беше малко късно за това. Вече се бях забъркал.

Даниълс продължаваше да седи с ръце на коленете. Той не записа нито един от отговорите на Петрович, просто ги попиваше като гъба.

- Били сте заедно с майор Чейн по негова молба, нали?

- Да. Той ми се обади. Каза, че нямал нито един техничар под ръка.

- Често ли го прави?

Не. Не, не често.

- А този път защо?

Петрович сви рамене.

- От отчаяние. Бързаше. Не можеше да чака. Затова загина при експлозията, а аз останах жив.

- Как се запознахте с майора?

Време беше да започне с лъжите. Те му идваха отвът-ре, напълно естествено, като дишането, и можеше да се справи дори с изискания капитан Даниълс.

- Бях свидетел в един от старите му случаи от времето, когато беше обикновения детектив инспектор Чейн. Нищо не се получи, но започнахме да се чуваме на всеки две седмици. - Петрович побутна нагоре очилата си. -Предполагам, че просто ме е проверявал.

- Очевидно сте му направили силно впечатление - рече Даниълс.

Петрович леко се намръщи.