Теории за полета - Страница 19


К оглавлению

19

Може би мъжът очакваше Петрович да полети нап-ред през отвора на стълбищната шахта и да умре - ако не още преди да се стовари на дъното ?, и със сигурност след това. Или може би се надяваше карабината да се изплъзне от безсилните му пръсти, а той да се свлече назад, докато животът му бавно напуска тялото.

Петрович притисна приклада към рамото си и изстреля последния патрон. Солидният куршум проби дупка в гръдния кош на мъжа и прекъсна гръбнака му. Бездушното тяло се свлече на купчинка на пода, а бетонената стена зад него се оцвети в алена шарка.

Ехото от изстрела заглъхна. Петрович беше готов да сграбчи карабината за дулото и да довърши противника си с приклада. След като разбра, че това няма да е необходимо, той остави празната карабина на пода до себе си и обхвана с пръсти дръжката на ножа.

Подръпна я леко, но усещането беше като че ли се опитва да изтръгне сърцето си, затова се отказа. Можеше да се опита да го извади, като го разклати настрани, но така щеше да разреже още повече плът. Върхът на ножа бе прерязал мускул, беше проникнал между ребрата и се бе заклещил в кевларената обвивка на импланта му.

Когато му се отвореше повече време, можеше дори да се порадва на късмета си.

Преследването приключи. Адреналинът, който беше подклаждал яростта му, постепенно се отдръпваше. Сега вече го болеше цялото тяло - от острата болка в лицето до тъпото, вцепеняващо пулсиране на краката му. И не беше само това.

Той се изправи и залитайки като пияница, се затътри към скелето, използвайки колоните за опора.

Повечето от бойците на ИВМ все още се намираха в първата офиссграда. Двама от тях бяха чули последния изстрел и колебливо се опитваха да убедят началниците си, че трябва да проведат разследване.

Петрович преметна ръка през пръчките на скелето и се овеси навън. Не беше високо, но не беше и ниско. Той уви крака около тръбата и се спусна надолу, като внимаваше да не закачи дръжката на ножа.

Първият боец на ИВМ насочи пистолета си към него, но вторият натисна ръката му надолу и посочи с пръст.

- Да. Този мудак реши да вкара нож в престрелката.

Внезапно го връхлетя умора, той се свлече на колене пред тях и наведе ниско глава. В прахта закапаха сълзи и кръв.

Бяха убили Хари Чейн.


8.


Местата им се бяха разменили. Този път Петрович седеше в чакалнята, превързан и упоен, облечен в хартиена пижама за еднократна употреба, и чакаше сянката й да падне върху стъклото и вратата да се отвори.

Но той не прехвърляше зърната на броеница. Просто седеше облегнат назад, със затворени очи, осъзнал, че светът се е променил толкова много и толкова бързо, че вече нищо не зависи от самия него.

Вратата се отвори; всъщност сякаш беше блъсната от взривна вълна. Петрович знаеше кой е причината за това. Надушваше във въздуха страха и гнева ?.

- Идиот такъв! - Тя се залюля за миг на пръсти, колебаейки се дали да го целуне, или да го изрита през стената. Не направи нито едно от двете. Носеше чиста тениска и панталони и запрати вързопа по него с всичка сила.

- Къде ти беше умът? Можеха да те убият!

Той, естествено, си беше изгубил ума. Водеше го просто сляпа ярост, желанието да си отмъсти, да накара някой да си плати.

- Да не си го направил отново, чуваш ли ме? Никога повече. Остави го на някой друг, който има капчица здрав разум в главата си, на който му се плаща да поема рискове, някой, който е обучен да преценява тези рискове и да взима рационални решения, защото ти не притежаваш нищо от изброените неща. Какво изобщо търсеше там?

В бурята от емоции, която представляваше Маделин, настъпи затишие.

Петрович отвори очи с усилие. Дясната половина на лицето му беше безчувствена - бяха му инжектирали болкоуспокоителни заради пукнатата му ябълчена кост - и лекарят го беше предупредил да не се усмихва поне месец. Поне това указание щеше да изпълни без особено затруднение.

Маделин стоеше надвесена над него, подпряла ръце на хълбоците си, изпълнена с праведен гняв, и изглеждаше наистина величествено, облечена в сивата си униформа на ИВМ. Кожата й беше по-бледа от обичайното и тя трепереше.

- Няма да мога да те предпазя, ако правиш такива неща - каза Маделин. -Няма да мога да те спася, ако не съм наблизо.

Петрович отмести дрехите си настрани и избърса слюнката, която се стичаше в ъгълчето на устата му.

- Чейн ме повика.

- И ти трябваше да отидеш. - Тя стисна гневно зъби. - Ще го убия. Къде е той?

- Не знам. Предполагам, че все още се опитват да изрежат покрива на колата, за да измъкнат навън трупа му. - Той се опита да свие рамене. -Някой успя да те изпревари.

Войнственото й настроение се стопи за миг. Тя седна до него и столът изведнъж заприлича на детско столче.

- Какво?

- Той ми се обади. Каза, че разполагал с няколко парчета от американски военен робот, но искал някой да ги огледа, за да потвърди, че са оригинални. Нямаше под ръка експерт, затова приех да му помогна. - Петрович задъвка устната си, усети вкуса на антисептика и се намръщи. Болеше, но това беше приятна болка.

- Би могъл - би трябвало - да му откажеш. Не е негова работа да те моли за това.

- Когато дойдат при нас през нощта и се опитат да ни отведат там, където обикновено отвеждат хората като нас, за да се помъчат да измъкнат с изтезания всичко, което знаем, тогава ще разберем, че през цялото време е било наша работа. Само че вече ще бъде твърде късно да направим нещо по въпроса. Трябва да разбера кои са те и какви са плановете им, защото ако го направя, ще мога да ги изпратя обратно вкъщи с подвити опашки.

19