Теории за полета - Страница 11

- Защо да не променим радикално нещата? - Петрович протегна врат към Чейн и прошепна: - Защо просто не им разкажем какво се случи наистина?

- Ти застреля американски гражданин.

- Беше американски гражданин. Взриви колко, двайсетина ченгета? Самият ти каза, че не му е за пръв път и, ёбаный стос, убил е собствения си баща. - Петрович побутна нагоре очилата си. - Директорът сигурно ще ми даде медал за направената му услуга.

- А Джихадът? - изсъска Чейн. - Какво ще кажеш за Джихада?

Язвителната усмивка на Петрович посърна.

Да. Да, добре. Това вече ще е проблем.

- Ще поискат от теб всичко, което си успял да спасиш от Виртуалната Япония на Ошикора. Едва ли ще се съгласят да я делят с някого. Ще я предоставят изцяло на разположение на Чичо Сам и моето лично мнение е, че преди да я отнесат обратно в Пентагона, ще елиминират всеки, който знае за нея.

- Лангли - рече Петрович. - Главната квартира на ЦРУ е в Лангли, Вирджиния.

Чейн го сграбчи за реверите и приближи лицето му към своето.

- Ако не искаш след пет години светът да бъде наводнен от военизирани ИИ-та - свят, в който ти, Маделин, приятелката ти доктор Еканоби или пък аз няма да съществуваме, - престани да дрънкаш глупости. Появата на тази Соренсън не е никакво съвпадение, това е знак. Те се приготвят да действат, а внезапната ти известност няма да спаси никого от близките ти хора.

Петрович погледна надолу.

- Пусни ме, Чейн. Взимах уроци по самозащита при много добър учител, а никак не ми се иска да те повредя.

Чейн отпусна хватката си и двамата се отдръпнаха към местата си от двете страни на напуканата, надраскана пластмасова маса, без да откъсват очи един от друг. Накрая Петрович отмести поглед и видя, че Уонг е застанал до бара, отпуснал ръка върху касапския си сатър.

Той леко поклати глава и Уонг отново се зае да забърсва празните маси с дезинфекционен препарат.

- Разказа ли на Соня за това?

Чейн сви устни.

- Реших, че ще е по-добре да го чуе от твоите уста.

- Благодаря. Знаеш колко й харесва на Мади да ме вижда с нея. Предвид всички говна, които ще ми се изсипят на главата, мога със същия успех да им предложа да си направим тройка.

- Мини през нея на път за работа, Петрович. Дори няма да се налага да казваш на Маделин, че си спирал някъде.

- А после се чудиш защо все още си ерген. - Петрович глътна остатъка от кафето си и се изправи. Беше по-изморен, отколкото очакваше. Въпреки двете чаши ракетно гориво усещаше как смазващата умора го покрива като одеяло.

- Помисли върху това - каза Чейн. - Но не твърде дълго; знаеш къде да ме намериш.

- Да. В средата на паяжината ти, точно както предишния път. - Петрович се измъкна иззад масата и махна с ръка на собственика, докато излизаше. - Лека нощ, Уонг.

Уонг скръсти ръце.

Това не те прави добър човек. Приятни сънища.

5.

Петрович извървя пеша дългото разстояние от Клапам през разрушеното Батърси до Темза. Подгиз-налите тухли се бяха срутили на купчини и плас-тове върху улиците, излагайки на показ скритите зад тях стаи. Вонящата на сяра кал се беше струпала на купчини от двете страни на пътя и бавно се сплескваше под собствената си пихтиеста тежест.

И други хора вървяха по улицата, но нищожният им брой бе притеснителен. Машините и наводнението бяха изтръгнали сърцето на града. А сега Външните постепенно отрязваха и крайниците му. Любимата на Петрович Метрозона - той правеше за нея всичко, каквото му беше по силите, но то нямаше да е достатъчно. Беше я спасил от Джихада само за да я види как умира бавно и мъчително, гниеща отвътре и изяждана отвън.

Улиците, които някога бяха изпълнени с живот, бяха същите като сградите, издигащи се край тях - празни. Колко тъжно.

Северният край на моста беше охраняван от войници на ИВМ. След като се прибра от Уонг, Петрович не пропусна да прибере ческата обратно в пликчето ?. Сега нямаше какво друго да декларира, освен собствения си гений.

Преминаването обаче отне доста време. Градовете, в които имаше контролно-пропусквателни пунктове, райони с вечерен час и ежедневни престрелки и взривове - те западаха, и Метрозоната вече беше превила врат.

Някъде отпред на опашката войниците хванаха хлапе, което беше пъхнало нож в чорапа си. Набутаха го в някакъв микробус и затвориха вратата зад гърба му.

Микробусът остана на мястото си. Разклати се, отвътре се чу тропане. Огледалните му прозорци безизразно отразяваха светлината. Докато на Петрович му дойде редът да мине под екрана на скенера, той не видя задната врата на микробуса да се отваря отново. След това го забеляза да свива по улицата към Грийн Парк.

Останали веднъж без родина, никкейджин вече нямаше къде да отидат. Соня, която проявяваше някои от уменията на баща си, им плащаше за неща, за които никой друг не би се прежалил. Те почистваха приземните етажи от трупове и плъхове. Изпомпваха водата от мазетата и изгребваха с лопати слоевете тиня и мръсотия. Миеха каменните плочи на тротоарите с маркучи. Постепенно се придвижваха към покрайнините на града, като почистваха навсякъде, откъдето минаваха.

Петрович мина покрай една група работници, облечени в сини гащеризони. Те остъргаха нечистотията от асфалта с помощта на булдозер, после грабнаха лопатите и нахвърляха събралите се купчини мръсотия в каросерията на чакащия камион. Носеха качулките си спуснати ниско, лицата им бяха скрити зад бели хирургически маски; виждаха се единствено очите им, а те не издаваха нищо.

Между стълбовете на уличните лампи в района, който бяха почистили предишните дни, бяха опънати ленти, а на сградите бяха поставени маркери, показващи състоянието им. Част от текста беше изписан с канджи, а под него се виждаха ситно изписаните букви и цифри от неразбираемия шифър на ИВМ.