Теории за полета - Страница 79

- И какво от това? Какво искаш да кажеш?

[Че нещо им е попречило да изпълнят мисията си. Че тя може да не е мъртва.]

– И какво, на хуй, й се е случило тогава? – Той рязко вдигна глава. Бойците на ИВМ го бяха наобиколили. Също като него и те изглеждаха капнали от умора.

– Много съжаляваме – каза жената, – но бихме искали да се махнем оттук, преди Външните да са се върнали.

- Няма да се върнат - отвърна Валентина, която седеше върху колата, поставила калашника на коленете си. - Победени са. Бягат като нашибани с камшик кучета. Освен това вие просто няма къде да отидете. Всички мостове над реката ги няма, унищожени са от ЕОС. Вашите командири ви изоставиха.

- Тогава кой командва?

Валентина скочи на земята и преметна автомата през рамо.

- Той. Той организира защитата на Метрозоната. Той поведе войната. Той я спечели. Така че ако трябва да рапортувате пред някого, то това е Самуил Петрович. Той ви спаси и вие му дължите живота си.

- Достатъчно, Валентина. Достатъчно.

- Това е истината.

- Тя е изчезнала. Никой не знае къде. Заминала е заедно с един мъж, който смята, че на нея ще й е по-добре с него, отколкото с мен, и двамата са изчезнали. - Петрович се взря в ръцете си. Състоянието им би трябвало да му причинява разтърсваща болка, но той я блокираше по същия начин, както блокираше остатъците от очите си. Оказа се, че нищо не беше успяло да го подготви достатъчно за чувствата, които го терзаеха. Не съществуваше софтуерен хак, който да може да използва. - Вървете си. Всичките. Майорът ще ви откара обратно в централните зони. Сами решавайте какво ще правите по-нататък.

- А ти какво ще правиш? - Валентина не беше помръднала от мястото си.

Ще я търся. Няма да спра да я търся, докато не я намеря.

[Люси иска да говори с теб.]

- Важно ли е?

[Да.]

Петрович притисна длани към слепоочията си и натисна силно, докато не я почувства.

- Люси?

- Сам? Сам...

Петрович се изправи рязко.

- Какво не е наред?

Последва звук, който би могъл да е резултат от пляс-ване с длан по лице. Миг по-късно определено последва стон.

- Какво не е наред ли? - разнесе се глас. - Аз съм онова, което не е наред.

- Чёрт. Соренсън.

- Предполагам че това... това нещо е важно за теб. - Гласът й звучеше напрегнато, сякаш едва успяваше да се контролира. - Ще я нараня много, много лошо и ще продължа, докато ти не ме спреш. А ти ще се опиташ, нали? Знаеш как. По същия начин, по който спря брат ми.

Петрович бавно се изправи. Локализира местоположението на телефона, който тя използваше, и нареди на една автоматична кола да дойде да го вземе.

Само допреди малко бъдещето беше неясно и несигурно. Сега вече знаеше какво трябва да направи. Може би дори беше благодарен на Соренсън за това, че успя да отвлече вниманието му. От доста време не беше изпитвал такъв гняв. Чак от смъртта на Чейн. Поне от няколко дни.

- Да. Знам как да спирам хора като теб.

Тя като че ли отново удари Люси.

- Тогава какво чакаш?

И отново.

- Кажи й - рече Петрович, - кажи ?, че идвам.

- Направо разчитам на това. Не се бави много. - Пос-ледното изречение на Соренсън беше придружено от пляскания на всяка сричка.

Петрович прекъсна връзката и зачака треперещото му от гняв тяло да се успокои. После съсредоточи вниманието си върху Валентина.

- Забрави какво ти казах. Изскочи нещо друго.

Тя просто кимна и се изкатери обратно върху барикадата. По надлеза към тях се приближаваше кола.

31.

Пред входа на университета ги пресрещна отряд от охранители на Ошикора, бронирани и въоръжени с карабини. По коланите им беше накачено хладно оръжие. В средата им стоеше Соня и косата ?, обикновено подредена в безупречна прическа, сега беше разрошена.

- Казах ти, че нямам нужда от тях - рече Петрович. Той слезе от колата и се качи на тротоара.

- Сам - каза Соня. Най-накрая тя видя в какво се беше превърнал, а не на какво се преструваше по време на видеоразговорите им. - Какво си направил?

- Да. В Русия медицинските експерименти са начин на живот. - Той разпери широко ръце и разбута охранителите. Валентина не изоставаше от него, вирнала гордо автомата си и подсмихвайки се презрително на позьорите, които не бяха и помирисали кръв.

Петрович се запъти към вратата, водеща към фоайето - тя беше автоматична, но макар да имаше захранване, не се отваряше пред никого. Петрович я хакна за по-малко от секунда и те влетяха вътре. Той прекоси мраморната зала с маршова крачка. В началото на седмицата тук бяха отеквали абсурдните спорове, съпровождащи научното му откритие. Сега се чуваше само тропането на ботуши и звънтенето на военно оборудване.

Когато стигна до стълбището, той се обърна.

- Изчакайте тук.

Соня постави ръце на кръста си.

- Сам, Соренсън ще те убие.

- Ще се опита - поправи я той. После извади бойното оръжие на майора от танка и дръпна затвора. - Хората ти ще чакат тук и няма да се намесват. Аз ще се справя сам.

- Тя ще дойде с теб, нали? - Соня посочи Валентина.

- Тя е дясната ми ръка. Никой от нас няма правото да избира дали ще дойде с мен, или не.

- Добре, тогава аз също ще дойда.

Петрович насочи камерата си към нея, преценявайки до каква степен тя може да навреди на крехката му психика за времето, докато стигнат до лабораторията му.

- Но само до вратата. - Той започна да се изкачва по стълбището. -Разкажи ми за американците.

- За пред хората няма да има промяна в политиката им. Ти, аз и всички замесени сме членове на терористичната организация Нов джихад на машините, което е толкова глупаво, колкото звучи, но тяхната външна политика не признава уточненията. Според уговорката ни президентът няма да издава повече никакви правителствени разпореждания срещу нас. Мисля, че това означава, че засега мечовете остават в ножниците.