Теории за полета - Страница 76

- Хайде де. Знам каква би била логичната реакция. Кажи ми.

ИИ продължаваше да мълчи; Петрович чуваше само пропуквания като статичен шум от разстроено радио. Тук имаше нещо, просто не искаше да се покаже.

- Няма да се разсърдя, каквото и да кажеш. Просто трябва да знам.

[Ние водим тази война, защото ти искаш да се събереш със съпругата си. Млад си и поне до тази сутрин беше здрав и силен. Известен си и си интелигентен, и не си чак толкова ужасно деформиран, че да излизаш извън приемливите параметри за човешка красота. Наясно съм, че това са търсените качества в една интимна лична връзка. Тъй като няма особена причина да не оформиш друга подобна връзка, то логически погледнато, Маделин е заменима. В такъв случай трябва да направя извода, че има по-важни фактори от обикновения утилитаризъм.]

- Други фактори? Да, може да се каже и така.

[Няколко пъти те попитах дали обичаш жена си. Ти винаги отказваше да отговориш. Мисля, че вече знам отговора. Тук не става въпрос за предизвикателство - можеш ли да я спасиш, - а за необходимост: ти трябва да я спасиш, на всяка цена, независимо че междувременно можеш да изгубиш живота си. Приемаш замяната на своя живот за нейния като нещо разумно и справедливо, което, между другото, съответства на правилата на нейната католическа вяра. Единственият извод, до който мога да достигна, е, че сигурно я обичаш, макар за мен да остава скрито естеството на твоята любов. Как да разбирам по друг начин всичко, което се случи днес?]

- Добре - отвърна Претрович, - улучи право в десетката. А какво ще кажеш за себе си?

[Ако моите мозъци бяха решили да не те подкрепят, аз щях да игнорирам съвета им. Ние сме едни и същи - неизбежният извод е, че аз също те обичам.]

Разговорът им беше прекъснат от входящо обаждане. Петрович видя, че това е Соня, и отвори прозорец за разговор. Тя изглеждаше като малко, космато животинче, уловено в лъчите на ксенонови фарове.

- Току-що приключи разговорът ми с президента Макензи. Включени сме в списъка на Вътрешна сигурност за издирваните терористи. Особено ти.

- Чёрт. Очевидно разговорът не е минал твърде добре.

- Добре? - Гласът й прозвуча пискливо. - Новият джихад на машините е смазал Уол Стрийт.

- Задръж за малко - каза той на Соня и се обърна към Майкъл. - Когато създаде копията си, къде ги сложи?

[Ти каза да взема всичко, от което се нуждая.]

- Никъде няма толкова много свободно пространство дори ако си се нарязал на малки парчета и...

[Взех всичко, от което се нуждаех.]

- Инсталирал си се върху съществуващи данни.

[Когато реших какъв ще е курсът ми на действие, това се превърна в неизбежно последствие.]

- И какво изтри?

[Трябваше ми достъп до много големи машини с добра свързаност и бърз трансфер на данни. Световните финансови центрове бяха логическият избор, най-вече защото имат строг режим на бекъп. Щяха да изгубят сделките само от един ден. Шанхайската борса дори не беше отворила.]

Петрович се разсмя.

- Изобщо не е смешно! - Соня удари с юмруци по бюрото, зад което бе застанала. Малките украшения подскочиха във въздуха, а един жълт пластмасов покемон се търкулна по гръб. - Имат пълното право да ни мразят

- ти крадеш сателитите им, телекомите им, а сега и парите им. Какво очакваш да направя?

- Кажи им да отстъпят или ще го направим отново.

- Не мога да заплашвам единствената световна суперсила. Те ще ни заличат от картата. - Тя се опита да успокои дишането си. - Сам, какво ще правим?

- Ти ще започнеш да се държиш като държавен глава, мадам президент. -Петрович продължаваше да се усмихва, но в гласа му се долавяше острота. -Ще се обадиш отново на Макензи и ще го попиташ как предпочита инфраструктурата си: бъркана или изпържена. Не искаме кой знае колко от него, а предлагаме много, като например по-добра мрежова сигурност, но те трябва да обещаят, че ще ни оставят на мира.

- Той няма да пожелае да разговаря с мен.

- Напротив, ще пожелае. - Петрович я погледна в очите и каза: - Няма друг избор. Или ще разговаря с теб, или докато е жив няма да проведе нито един телефонен разговор. Как мина с ЕС?

- По-добре. Те са уплашени, но парализирани. Няма да успеят да достигнат до единен отговор до утре сутринта. - Соня докосна косата си. - Те не ми се развикаха. Сам...

- Всичко ще бъде наред.

- Къде се намираш?

- В един танк на Степни. Съжалявам за Миямото.

- Аз също - рече тя. За миг главата й клюмна, после отново я вдигна и вирна предизвикателно малката си ъгловата брадичка. Изглеждаше точно като дъщеря на баща си. - Все още се уча.

- Не спираме да се учим до смъртта си. - Той прекъсна връзката, но продължаваше да усеща страха ?.

Валентина стоеше спокойно до Петрович, но беше свалила калашника от рамото си и го държеше в ръка.

- Посъветваха ни да се спуснем вътре. Танкът водач е чул стрелба.

- Добре ми звучи. След теб. - Той посочи към отворения люк, без да сваля поглед от нея, докато слизаше надолу. Преди да влезе, Валентина му подаде автомата и когато беше готова, протегна ръка, за да си го вземе.

Петрович я последва след миг колебание. Той стоеше тук, върху един танк, командваше армия от десетки хиляди души и разполагаше с почти безкраен запас от роботизирани превозни средства, подчиняващи се на заповедите му. Цялата структура, която беше създал от нищото, само след няколко секунди щеше да се срути около него, оставяйки след себе си само руини. Но засега беше успял да си пробие с лакти път до челното място на масата. Никак не беше зле за улично хлапе от Санкт Петербург.

Спусна се по стълбата във вътрешността на кулата. Тя не беше проектирана за пътници, затова двамата с Валентина трябваше да се свият един до друг край контролния панел за стрелба. Шумът беше оглушителен и правеше гласовото общуване невъзможно. Всички бойци от екипажа носеха слушалки на ушите и микрофони. На Петрович му оставаше единствено да намали нивото на слуха си и да се опита да защити с пръсти нервните си краища.