Теории за полета - Страница 73

Някой се изпречи на пътя му. Петрович се престори, че напада отдолу, после - че нанася удар отгоре, и накрая мушна в средата. Движенията му бяха бързи и безкомпромисни. Целта му беше да извади врага от строя; черпеше познание от другаде и безмилостно го прилагаше.

Ако някой се беше престрашил да го подкрепи, щяха да спрат Външните. Но той установи, че е съвсем сам.

Раменете му се отпуснаха.

Ех, чёрт.

[Един момент.]

- Не спираш да го повтаряш. - Петрович беше обграден. Той се огледа за изход. На изток се намираше потъналата в хаос улица Странд, по която напред и назад се движеха коли, а във въздуха бръмчаха хеликоптери и изстрелваха последните си ракети. Какофонията почти заглушаваше писъците.

На запад се трупаха още повече коли. Те не можеха да нападнат заради него. На юг лежеше мостът, но той никога нямаше да успее да стигне до него.

[Погледни нагоре.]

Скрипецът на крана. За него бяха закачени ремъците на плетена люлка. Докато тя се спускаше към него, Петрович подскочи и метна ножа към лицето на най-близкия му нападател. Пръстите му се вкопчиха в грубите въжета и той вдигна краката си напред.

Започна да се издига във въздуха, но колкото и здраво да се опитваше да стиска, мускулите му просто не бяха достатъчно силни, за да издържат задълго теглото му. Той стисна зъби и се вкопчи във въжетата.

На земята първата фаланга коли се втурна напред, подбирайки всичко пред себе си. Трошаха се стъкла, огъваше се метал. Гърчеха се тела и се пукаха кости. Стрелата на крана започна да се върти, понасяйки Петрович със себе си, и той усети как въжето се изплъзва от ръката му. Опита се да се хване и с другата ръка, но самото движение беше достатъчно, за да се плъзне той още по-надолу.

Беше стигнал почти до края на въжето. По китката му се стичаше кръв. Кранът го залюля и го блъсна в един прозорец на първия етаж - стъклото не се счупи, но сблъсъкът накара Петрович да се пусне. Той полетя надолу, но се спря в нещо твърдо.

Беше се строполил върху тесен балкон с изглед към кръстопътя; това всъщност не беше нищо повече от корниз с парапет. Краката му стърчаха между решетките и той бързо ги издърпа навътре, лежейки по корем, с лице към покрития с гуано цимент.

[Саша?]

- Боли ме сърцето, когато ме наричаш така. - Той наг-ласи камерата с окървавената си, покрита с мехури ръка.

[Нека е Петрович, тогава. Какво ще правим сега? Нямаме план за такава ситуация. ЕОС в Брюксел знаят, че съм овладял комуникациите им, а в Северна Америка вече се разпространява новината, че Джихадът се надига отново.]

- Изгубихме ли контрола над ЕОС?

[Да. Мога да преинсталирам заглушителя, но отсега нататък те просто ще игнорират всички заповеди. Частите на ИВМ се опитват да се изправят срещу превозните средства на Джихада.]

- Знаех си, че това може да се случи.

[НОРАД току-що преминаха в Дефкон трета степен. Белият дом обяви Извънредна защита.]

- Това няма нищо общо с тези разпиздяи колхозные! Никога не е било свързано с тях. - Петрович плесна с длан по стената, оставяйки отпечатък от собствената си кръв. - Соня.

Тя се обади веднага.

- Какво си направил? - изкрещя му от екрана.

- Все още се опитвам да спася Метрозоната. Кажи ми дали още ме подкрепяш. Соня прибра косата зад ушите си.

- Къде е Миямото?

- Следващия път, когато решиш да ми изпратиш телохранител, гледай да не е някой, който ще се опита да ме убие. Така, ние имахме уговорка - аз ще ти върна държавата, а ти ще ми заемеш половин милион никкейджин. Аз изпълних моята част. Какво става с твоята?

Тя настръхна.

- Умират със стотици.

- А двете хиляди, които държиш в кулата? Те какво правят? - Той я видя как се сепна. - Ако разполагах с тях, нямаше да се налага да разкривам съществуването на ИИ. Действията ти дадоха нежелани резултати - той ще изгуби достъпа до ресурсите, които са му необходими, за да функционира. Свали физическите печати на квантовия компютър и го включи. ИИ се нуждае от него.

Тя кимна пребледняла и той продължи:

- Аз поемам всичко, което е свързано с провеждането на тази война, защото ти ще си затънала до ушите в политика. Ще се свържеш директно с президентите на ЕС и САЩ. Ще им кажеш, че до една календарна година можеш да им предадеш една безопасна, стабилна, функционираща Метрозона. Ще им кажеш, че цената е те да разкарат свои жопы от очите ни. И накрая ще ги увериш, че ако дори си помислят да натиснат големия червен бутон, ще им съсипеш икономиките за следващите сто години. Разбра ли?

Соня прехапа долната си устна и Петрович зачака.

- Мислех си - рече тя, - че ще вземем северната Метрозона за нашите хора.

- Така и ще направим. Просто трябва да изтъргуваме следващите дванайсет месеца. Довери ми се. - Той накара образа, който тя виждаше на екрана, да се усмихне. - Някога да съм те подвеждал?

- Все още не - призна тя.

- Властта не ме интересува. Не искам да управлявам нищо. Но стига дребни пропуски. Трябва да поправя нанесените вреди и губя време, с което не разполагам. - Той прекъсна връзката. - Тук ли си още?

[Винаги.]

- Превземи сателитите, които ни трябват. Без тях сме изгубени, а те, така или иначе, ще се опитат да ги изключат. Взимай всичко, което ти се прииска. Без никаква деликатност. Соня ще предаде компютъра на Виртуална Япония изцяло за твоя употреба.

[И какъв ще е краят?]

- Това е нещо, което никой от нас не може да изчисли.

[ЕОС заповядаха да бъдат унищожени останалите мостове. Ще бъдем откъснати от всякакви допълнителни ресурси. Ще разчитаме само на себе си.]

- Винаги е било така.