Теории за полета - Страница 4

- Ёб матери ваши, Станфорд!

2.

В първия момент Петрович си помисли, че жуженето, идващо откъм крака му, е първият признак за появата на смущения в кръвообращението му и че сърцето му отново има нужда от презареждане.

След това осъзна, че това всъщност е телефонът му, който Мади с увещания и заплахи го беше накарала да носи непрекъснато със себе си. Той бързо разкопча джоба си, макар студентите и персоналът да не спираха да се въртят около него, да го потупват по гърба, да разтърсват ръката му и да го целуват. Някои дори плачеха и мокреха бузите му със собствените си радостни сълзи.

Беше време за празнуване и той беше донесъл най-добрия подарък.

Петрович извади телефона и погледна към екрана. Голям късмет беше да има сигнал тук долу, в подземията. Провери от кого е обаждането и се намръщи. Не беше съпругата му, а той не се сещаше за друг, който да знае номера му. Измъкна се от тълпата, която като че ли нарас-тваше с всяка следваща минута, и се отдалечи по коридора, за да може да приеме обаждането на спокойствие.

- Да?

- Доктор Самуил Петрович? Съпругът на сержант Маделин Петрович?

Със сигурност не беше тя. А заради силния шум наоколо му беше почти невъзможно да чува гласа на мъжа в другия край на линията.

- Проблем ли има?

Отговорът се изгуби в глъчката и Петрович изръмжа раздразнено. Запуши ухото си с пръст и се опита да зах-лупи с шепа телефона.

- Повторете?

- Сержант Петрович беше ранена. Откараха я в... - И това беше всичко, което успя да чуе.

Петрович свали телефона и изкрещя с цяло гърло:

- Пасть забей! Опитвам се да говоря по телефона! - Когато какофонията поутихна, той отново вдигна телефона до ухото си. - Къде е тя?

- В „Сейнт Барт". Тя е...

- Тя е какво? - прекъсна го Петрович. Той не успяваше да контролира ритъма на сърцето си, което като че ли беше застинало за секунда. - Имам ли достатъчно време, за да стигна дотам?

- Ранена е, но е в състояние да ходи. Получила е три куршума в гърдите, но бронята е издържала. Ала това...

- Ёбаный рот - каза задъхано Петрович, - млъкни и ме слушай. Кой си ти?

- Дежурният по произшествията.

- Ще умре ли тя?

- Не.

- Пита ли за мен?

- Да.

- Защо тогава, чёрт, не ми го каза още в началото? Веднага тръгвам. - Той прекъсна разговора и се хвърли сред тълпата от хора, опитвайки се да стигне до асансьора.

Макнийл го улови за ръката.

- Кой беше? Пресата?

- Милицията. Трябва да тръгвам. - Той се опита да продължи напред, но тя го задържа с изненадваща сила. Наведе се към него.

- Трябва да говорите с пресата. Да разпространите новината за онова, което се случи тук днес.

- Така или иначе, ще разберат, със или без моята помощ. - Той се откопчи от пръстите ?. - Защо ти и Хуго не поговорите пред камерите? Ще се справите отлично.

Петрович си проправи път към стълбите, но установи, че Макнийл продължава да върви по петите му.

- Не можем да се справим! - оплака му се тя. - Дори не знаем какво направихте!

- Полето отслабва със седем порядъка. Горе няма от какво да се оттласне; тук, долу, има. Сега вече ще се справите ли, защото наистина трябва да вървя?

- Докторе, шефът на катедрата е тук - извика тя след него. - Иска да ви поздрави.

Петрович вече беше започнал да се изкачва по стълбите.

- Знаеш ли какво? До пизды.

Тя направи последен опит.

- Но, доктор Петрович - науката!

Той се спря и поднесе кокалчетата на юмрука си към устата си. Заби силно зъби в тях, за да подсили решимостта си.

- Това... то ще остане с нас завинаги - рече той. - След като вече открихме как да го направим, всички ще започнат да ни копират. Желая им успех. Жена ми е по-важна сега. Някой друг се нуждае от мен и това не може да чака. Предай извиненията ми на шефа на катедрата. Кажи му... знам ли - кажи му, че жена ми е била простреляна. Той ще разбере.

Устните й оформиха едно идеално „О", а Петрович се обърна и хукна нагоре по стълбите към приземния етаж. По пътя се размина с още хора, някои от които го разпознаха и обърнаха глави подир него, а други, като един нинджа репортер, помъкнал камерата си и цял куп студийни прожектори, бяха толкова твърдо решени да се доберат до мястото на чудото, че пропуснаха да забележат пророка.

Петрович стигна до приземния етаж и продължи нагоре; не беше облечен подходящо за навън, а ако смяташе да минава през централната Метрозона, щеше да се нуждае от пари, пътническа карта и документ за самоличност, ако не искаше да заседне някъде по пътя, да го арестуват или да му се случи нещо по-лошо. По принцип това не беше най-лесният маршрут -налагаше се да прояви търпение и съобразителност.

Когато се върна на четвъртия етаж, той извади всичко необходимо от най-горното си чекмедже и навлече опърления си кожен шинел, който се беше превърнал в най-ценната му придобивка. В джоба му имаше тясна кутийка с капаци за очила. Той защипа клипсовете им върху рамката на очилата си и светът се изпълни с информация.

Той узна каква е температурата, скоростта на вятъра, вероятността от валежи. Научи, че метрото все още не функционира, че тунелите под повърхността са срутени, а онези на по-голяма дълбочина - наводнени, но че има автобусна линия, която минава по Дигата и стига до Лондон Бридж. Разбра, че има раздвижване на Външните около „Хъмпстед Хийт" - както и стрелба по целия коридор А5/М1 - но това беше твърде далеч, за да го касае. По-рано през деня бе избухнала бомба във Финсбъри Парк, оставяйки след себе си двайсет мъртви и цял легион ненормалници, които бяха готови да поемат отговорността за взрива.