Теории за полета - Страница 1

К оглавлению

1


книга втора от поредицата  Метрозоната ( Самуил Петрович )





За автора


Доктор Саймън Мордън е съвсем истински учен с дипломи и научни титли в области като геологията и планетарната геофизика. За жалост подобно образование не подготвя човека за големия широк свят на истинската работа. Затова той се пробва като училищен портиер и личен секретар на финансов съветник, а в момента се труди като помощник-учител на половин работен ден в начално училище, което съчетава, доколкото му е възможно, със задълженията на съпруг къщовник, полагащ усилия да предпази от пълна разруха старата си къща, да отгледа двете си деца и да осигури топъл дом за семейните котки. Когато обаче успява да продаде един разказ за някаква антология, бива връхлетян от възторжения прием на критиката, последван от какви ли не награди, договори, агенти, срокове, отговорности и подобни страхотии. Автор е на прехваления роман „Изгубеното изкуство" и на други не по-малко добре приети литературни опити.


Предговор


Когато бях съвсем начинаещ писател, по причини, които обясних в посвещението към „Уравненията на живота", се оказах в една тайфа с хорър писатели. Това стана инцидентно, не по план, но беше една от онези щастливи случайности, за които никога не съм съжалявал. Тъкмо се бяха появили първите наченки на онова, което по-късно се превърна в „уеб", фокусът беше започнал да се измества от новинарските мрежи и мейл абонаментите. Интернет форумите набираха популярност и аз се озовах на мястото, където се навъртаха повечето от младите британски хорър автори. Това беше сайтът „Майстори на ужаса".

Сега е нелепо да се мисли за нашата тайфа - а повечето все още се срещаме всяка година на Фентъзи Кона на Британската фентъзи асоциация - като за млади... Е, някога бяхме такива. Наистина. Сега почти всичките сме на над четирийсет, плешиви или оплешивяващи, предимно с черни тениски и с глупави бради. Редиците ни са оредели - вече не се виждаме с част от хората, някои от тях сега се занимават с други неща и водят различен живот. Но броят на онези от нас, Майсторите на ужаса от онази първа наша среща в лондонски пъб („Дед Нърс", мисля), които все още пишем активно, е учудващо голям.

Ние пишем фентъзи, криминалета, хорър и научна фантастика, разкази, повести, романи, сценарии за филми, пиеси и новелизации. Всичко, което ни помага да си плащаме сметките и възбужда интереса ни. Някои дори са станали издатели. Това, което не се е променило, е, че обичаме да си разказваме невероятни истории и все още се опитваме да плашим приятелите и читателите си. Да се учиш как да ужасяваш някого чрез средствата на прозата - най-обикновени думи - е оръжие, което би трябвало да е в арсенала на всеки писател. И аз съм се учил на това в „Майстори на ужаса".

Така че тази история е посветена на уебмастъра на „Майстори на ужаса", Анди. Благодаря, приятел.


1.


Петрович се взираше в сферата в ръцете си, като я въртеше бавно, за да разкрие различните части от сложната структура на повърхността й. Блестящите сребърни метални линии в извивките и спиралите се открояваха на фона на смолисточерната матрица, привидният хаос се повтаряше навсякъде до скритите дълбини на кълбото; единичната нишка на жица, която се движеше нагоре-надолу, напред-назад, по маршрут, точно определен от уравненията, открити от самия него.

Това беше произведение на изкуството - компактно, студено, красиво, изящно изработено. Няколкокилометрова нишка от фина сплав, навита в кълбо с големината на два допрени юмрука.

Но се предполагаше, че е нещо повече от това. Той я пусна да падне тежко върху бюрото и си свали очилата. Очите му, винаги толкова сини, бяха заобиколени от червени вени. Той отново ги потърка.

Това ёбаное нещо не работеше и нямаше да проработи, колкото и да му крещи и да го удря. Провеждаше се първият практически тест на законите на Еканоби-Петрович, а то просто си стоеше тук, нямо, сляпо, неподвижно.

Станфорд - Станфорд! Тези разпиздяи колхозные американские му дишаха във врата и той знаеше, че ако не го разгадае скоро, те или ще го изпреварят със собственото му откритие, или ще омаловажат всичките му усилия. Щеше да е пълен провал да се изправи срещу тях в конферентната зала, след като е изгубил надпреварата. А по-неотложният проблем беше, че Пиф щеше да го обеси на собствените му яйца.

И така, сферата не работеше. А би трябвало. Всеки тест, проведен от него, показваше, че устройството е изработено с микрометрична прецизност, точно в планираната от него конфигурация. Беше я задействал с точния волтаж.

Всичко беше идеално и въпреки това, въпреки това. . .

Отново си сложи очилата. Погледът му се фокусира върху познатата стая -същото старо бюро на Пиф със следи от времето, което бе прекарвала с него, все същите саксии с растения, които оцеляваха само на диета от студено кафе и светлината, проникваща през жълтеникавите ленти на венецианските щори.

Вътре проникваха и звуци - из студения, все още зимен въздух се носеше вой на сирени и пукот на далечна стрелба. Тропот и дрънчене, звуци от чукове и бормашини, кънтене от вдигане на скеле. Танк, шляпащ с гъсеничните си вериги по асфалта.

Нищо чак толкова силно, че да отвлече вниманието му от жуженето на флуоресцентната лампа над главата му.

Той издърпа чекмеджето, извади лист с разпечатка и го постави пред себе си. Вторачи се в изписаните върху хартията символи с ясното съзнание, че отговорът е някъде там - само да знаеше къде да търси. Завъртя прецизно венчалната си халка с четвърт оборот - усещаше присъствието й студено и чуждо върху тялото си.

1